— Хрумна ми следното — че заради разрешителното си Греъм ще трябва да се яви на детектор на лъжата.
Всички държавни служители с разрешителни за ползване на секретни данни се подлагат на детектора през известно време. Някои организации разполагат със собствен полиграфист, но Министерството на отбраната обикновено разчита на ФБР.
— Обадих се на приятел в Бюрото, за да разбера. По график Греъм бил записан за миналата седмица, но се обадил в главния офис и казал, че се е разболял и ще си остане у дома. Не те разпитват, ако вземаш лекарства. Отложили го за следващия месец.
— Проверила си присъствените списъци в Пентагона.
— Точно така. Греъм не си е останал у дома онзи ден. И никой не е забелязал да му е зле. Излъгал е, за да избегне детектора.
— Добра логика. Продължавай.
— Очевидно някой от администрацията му е казал за мен. Греъм е разбрал името ми. Обади ми се. Не беше доволен.
Съгласих се, че това не е най-доброто стечение на обстоятелствата. Бих предпочел Греъм да остане в неведение за разследването ни. Но все още недоумявах защо Дюбоа е толкова притеснена. И тя ми обясни:
— Реших, че щом така или иначе ме е разкрил, няма да е зле да го разпитам защо е оттеглил жалбата. Той се оказа… хмм… несговорчив. Държеше се обидно. Нарече ме «млада госпожице», което никак не ми харесва.
Не се усъмних.
— Каза ми… хмм… къде да си сложа съдебното пълномощно.
— Пълномощно? То пък откъде се взе?
— Това е част от проблема. Заплаших го, че ще му връча призовка за разпит.
— За какво?
Не виждах как в този сценарий ще се появи призовка.
— Измислих си го. Разярих се от начина, по който ми говореше. Заплаших го, че ако не отговори на въпросите ми, ще се обърна към съда, ще взема пълномощно и ще го разпитам принудително.
Замълчах. Време беше за урок.
— Клер, блъфиране и заплаха не са синоними. При заплахата разполагаш със скрита карта. При блъфа — не. Ние заплашваме. Не блъфираме.
— Май блъфирах, да…
— Добре — прекъснах я. — Къде е той сега?
— Обади се от домашния си телефон. Феърфакс. Съжалявам. Сега няма да ни съдейства.
Млада госпожица…
— Знаеш ли какво? Да се срещнем в «Хаят» в Тайсънс. След половин час.
— Добре.
След като приключихме, приближих до масата в дневната, където Райън Кеслер преглеждаше документи. Казах му за проследяващите устройства, които партньорът на Лавинг беше пъхнал в гумите ми.
— Били са от управлението? — изненада се Райън.
— Не сме установили източника. Но са със същите фабрични номера като онези на градската полиция.
— Всъщност никога не ги използваме — каза Райън. — На теория са прекрасни, но не стават за опашка. Приемниците се развалят, сигналите се преплитат. Слагаме ги предимно в чанти с повече пари в брой, ако се страхуваме да не ги изгубим. Предлагат ги обаче и почти всички компании, които продават охранителна апаратура.
— Възможно ли е някой в управлението да следи случаите с Греъм и Кларънс Браун? Или някой от по-незначителните?
— Вътрешен човек да работи с Лавинг? Невъзможно. Не го правим. Полицаите не постъпват така един с друг.
Нищо не казах, но си помислих: «Хората са готови да постъпят всякак с всекиго — стига да натиснеш точния лост».
Върнах се при компютъра си и понеже не исках Райън да чуе молбата ми, написах имейл на Дюбоа, добавяйки поредната задача към набъбващия списък. Тя потвърди, че го е получила.
Гарсия и Ахмад се редуваха да дежурят. Съобщих им, че ще изляза за малко по работа, свързана с разкриването на поръчителя. Тръгнах към пристроения гараж и отворих вратата. Вътре имаше «Хонда Акорд», регистрирана на името на въображаем жител на Арлингтън, Вирджиния. Били я беше модифицирал тук-там — пневматични гуми, по-голяма мощност и по-стабилна броня — но без да прекалява. Запалих двигателя и потеглих през тунела от огрени от слънцето листа и клони.
Намирах се на десетина минути от защитената къща, когато телефонът иззвъня. Познах номера на Уестърфийлд. Бях забравил, че обещах на Арън да държа прокурора в течение.
Отговорих.
Не биваше.
Глава 22
— Корт, чуваме те по високоговорителя. С Крис Тийзли.
— Добре.
— Говорих с главния прокурор и той се съгласи да преместим Кеслерови в затвор във Вашингтон.
Само защото не му се обадих? Стори ми се малко прекалено.
— Разбирам. Защо?
Крис Тийзли се намеси:
— Хмм… агент Корт?
— Просто Корт — поправих я. С парите от Конгреса Аби беше създал организация, а не бюро или агенция.
— Добре — продължи тя. — Проверих ви.
Звучеше притеснено. Бях два пъти по-възрастен от нея.