— Все още работя по справката, която ми поръча с имейла, и ситуацията с проследяващите устройства и полицейското управление.
Понеже иМ бях поставил задачата едва преди половин час, не останах изненадан или разочарован, че още няма резултати.
— Ето данните за телефонните обаждания, които поиска.
Подаде ми папка. Изчетох я бързо, но старателно. Отговорът оправдаваше очакванията ми.
После Дюбоа ми подаде втора папка — за финансовата пирамида. Беше пълна с резюмета и документи. Прегледах ги, а тя обобщи:
— Кларънс Браун, или Али Памук. Детектив Кеслер не е стигнал далеч с разследването.
— Каза ми. Бил зает е друго.
— И никой в правосъдното министерство или в службите не се е заинтересувал особено.
— Бедни жертви от малцинствата, за които никой няма да се застъпи шумно. Само Ал Шарптън. Офисът му е в Югоизточния квартал, но е с краткосрочен наем. Всички мебели също са под наем. Има секретарка и двама асистенти. И тримата не са завършили колеж. Просто вони. Ако си финансов консултант, не би трябвало да залагаш на долнокачественото. Гледах онзи филм — «Цялото президентско войнство»…
— Има и книга.
— Нима? Е, в него…
— Знам историята.
— За да разберат какво става, репортерите проследяват парите. Сетих се и последвах примера им.
— Добре.
— Имам познати в министерствата на финансите и на външните работи. И един адвокат, който се занимава с международни банкови договори. — Познаваше, изглежда, половината от населението под трийсет в окръг Колумбия. — Откакто швейцарците се стреснаха — случаят с Ю Би Ес преди няколко години — и се разприказваха, не е толкова трудно да събереш информация. Но процедурата е ужасно сложна. — Извади лист хартия от папката си и ми показа подробна диаграма с нейния почерк. — Открих един човек в европейския Интерпол и в МИ6 в Англия. Работеха отрано, до късно или денонощно… не знам. С две думи, парите на инвеститорите отиват от Вашингтон в Джорджтаун — ха, интересно! — сега ми хрумна… От Джорджтаун на Кайманите. Оттам заминават за Лондон, Марсилия, Женева и Атина. После? Познай къде!
Бащата на Памук беше турчин и заложих на Истанбул или Анкара.
Но верният отговор беше по-любопитен:
— Рияд.
Повечето атентатори от 11 септември произхождаха от Саудитска Арабия. Уестърфийлдовата терористична следа, която ми се стори твърде преувеличена, изглеждаше все по-вероятна.
— Британска офшорна компания. А оттам поемат към други компании в Близкия изток, но — как се получава така? — не са регистрирани там, а в Америка, Франция, Австрия, Швейцария, Англия, Китай, Япония и Сингапур. До една са офшорни. До една. Получават парите и те изчезват.
Отпих от горчивото кафе. Обобщих:
— Значи не връщат парите на инвеститорите, защото ги използват за финансиране на терористични операции на «Хизбула», талибаните, «Хамас», «Ал Кайда».
— Така ми се струва.
Умна идея — чрез финансова пирамида да печелиш средства за тероризъм. И ако излезеше вярно, постигаше двоен ефект. Парите, които Памук събираше, служеха не само за организиране на терористични операции, но и предизвикваха вторични последствия — съсипваха живота на хората от Запада, вложили спестяванията си при него.
— Къде сме сега?
— Саудитците не сътрудничат охотно. Нищо чудно. Външно, ФБР и Интерпол проучват кой точно получава парите.
Предположих, че Памук е избран за представително лице заради познанствата си в квартала и защото симпатизира на фундаменталистите. Почудих се дали той или някой от Близкия изток е наел Хенри Лавинг.
— Някаква информация кога ще разберат нещо? — попитах.
— Надяват се да е до утре.
Надяват се…
— А сега за Греъм… — подхванах.
Тя смръщи чело.
— Съжалявам.
Заплашваме. Не блъфираме…
Свих рамене. Беше научила този урок. Въпросът беше как да действаме оттук нататък.
Допих си кафето. Казах с менторския си тон:
— В този бранш…
— Да.
— Понякога се налага да правим неща, които ни подлагат на изпитание. Довеждат ни до крайност.
Тя се смълча. Необичайно за нея. Но ме гледаше в очите и кимаше леко.
— Сега е такъв момент. Но не влиза в професионалните ни задължения. Не мога да ти заповядам да участваш.
Дюбоа докосна единственото закопчано копче на сакото си. Несъзнателно, предположих. В колана иМ беше пъхнат пистолет като моя — компактен глок. Бях преглеждал резултатите иМ. Стреляше добре. Спомних си я на стрелбището — със съсредоточен, напрегнат поглед под жълтите стъкла на очилата и къса, тъмна коса, щръкнала комично над пристегнатите заглушители. Винаги групираше куршумите плътно по мишена на петдесет и пет метра.