— Разбира се — избели леко очи той.
Слушах ги, а пръстите ми блуждаеха по бутоните на телефона ми.
— Оказа се, че от конкурентна фирма са изнудвали служител да издаде важни части от сорскодовете ни. Успях да го проследя. Съзрях прилики между тази ситуация и вашия случай. И я приех присърце.
— Казах ти, че няма проблем. Ти не спря да упорстваш.
— Да, знам. Бях прекалено вторачена.
— Или заслепена.
— Заслепена — съгласи се Дюбоа.
— Усетила си вкуса на успеха в другата компания и ти се е приискало да го опиташ пак.
— Аз… може би сте прав.
— Амбициозно момиченце значи, а?
Тя замълча.
— Но за да жънеш, трябва да си посял.
— Да, сър. Не бях посяла.
— Щом е така, няма жито.
— Правилно.
— Никаква реколта. — Той се усмихна сладникаво-снизходително. — Ще ти дам два съвета. Първият е професионален — компютрите не са всесилни. Насочват те в определена посока, но трябва да използваш симпатичното си мозъче, за да решиш накъде да тръгнеш после. Какво те води нататък?
— Ами…
— Житейският опит. Най-важното нещо на света. Не се бутилира, не се купува.
— Да, сър. А вторият съвет?
— Да проявяваш уважение към околните. Млада си, напориста. Но за да стигнеш бързо по-далеч, не бива да забравяш къде ти е мястото в цялостната картина.
— Вярно е. Понякога забравям къде ми е мястото.
Погледнах Греъм:
— Можем ли да бъдем полезни с още нещо?
— С твоята млада госпожица постигнахме съгласие. Не смятам, че трябва да задълбочаваме проблема.
— Много мило.
— Внимавай с поведението — обърна се Греъм към протежето ми.
Възцари се мълчание, преди Дюбоа да кимне бавно. Страните иМ поаленяха.
— Учителят ми в седми клас веднъж каза същото. Той, разбира се…
— Благодаря за отделеното време, господин Греъм — прекъснах я бързо. — И за великодушието. Сега ви оставяме на спокойствие.
Излязохме и се качихме в хондата. Потеглихме, докато самодоволният Ерик Греъм затваряше вратата.
— Полезна работа — казах на Дюбоа.
Най-ласкавата ми похвала. Днес обаче не я разведри. Тя кимна мрачно.
— Знам колко трудно беше.
— Да.
Лаконичният отговор означаваше, че Дюбоа е много разстроена. Не можех да я виня. Предполагам, че би предпочела рискована тактическа операция срещу въоръжен противник пред унижението, което току-що изтърпя.
Но се налагаше да го направи. Не намирах логично обяснение защо Греъм е оттеглил жалбата за откраднатия чек, а фактът, че «някой силен на деня» се е обадил в полицейското управление да провери дали разследването наистина е прекратено, задълбочаваше съмнението, че Райън Кеслер е взет на мушка именно заради този случай. На всяка цена трябваше да разбера какво става с Греъм, дори да се наложи протежето ми да страда.
Симпатично мозъче…
Да се унижи пред арогантен шовинист като Ерик Греъм беше горчиво преживяване за Клер Дюбоа, още повече че тя бе десетки пъти по-способна от него. Но си припомних какво ми казваше Аби Фалоу: «Да опазваш хората живи е работа като всички останали. Питаш се: «Каква е целта и какъв е най-ефективният начин да я постигна?». Ако трябва да молиш, молиш. Ако трябва да раболепничиш — раболепничиш. Ако трябва да блъскаш глави, надяваш месинговите ръкавици. Плачеш дори, щом се налага. Пастирът не съществува извън контекста на мисията си».
Така че бях длъжен да включа Дюбоа в играта — да моли за прошка, докато аз се преструвам, че пиша съобщение по телефона. Отчитах как реагира Греъм, когато Дюбоа му съобщи хипотезата ни, че го изнудват. Наблюдавах жестовете, очите му, езика на тялото му, думите му. Огледах се и из стаята за нещо полезно. И смятах, че съм го открил.
Извадих химикалката с видеокамера от джоба си и я подадох на Клер Дюбоа.
— Заснех около дузина фотографии от стените на Греъм. Прехвърлих ги към нашия сървър. Искам лицев анализ на всички. Пусни всички получени данни, плюс фактите по случая, в ОРК.
Този компютър спомена Дюбоа по време на мнимото покаяние, разиграно пред Греъм. Официалното наименование на внушителната програма, приютена в масивните сървъри на техническия ни магьосник Хермес, е «Определител на роднински и други корелации». Но ние използваме съкращението ОРК, подчертавайки още по-красноречиво връзката със злите създания от романите на Толкин. Хрумна ми след дълга серия пред дъската на «Властелина на пръстените» — много добра игра впрочем.
В сърцевината на ОРК е залегнал елегантен алгоритъм — математикът в мен остана дълбоко впечатлен — и ако в уликите, които бях събрал, съществуваше някаква логика, ОРК щеше да я открие.