— Ето тази.
— Защо?
Не подозирах, че трябва да обоснова избора си.
— Не знам. Просто ми харесва повече.
— Хайде, хайде… постарай се.
— Наистина не знам. И двете са хубави. — Погледнах към коридора. — Трябва да говоря със зет ти.
— Е, Корт. Разведри ме! Провали ми уикенда. Отказа да си масажист. Длъжник си ми.
Потиснах отново раздразнението си и се вгледах в снимките. Внезапно ме осени идея.
— Харесвам я, защото винаги трябва да си задаваме въпроса «Какво целя?». Каза, че темата е конфликтът. Лявата го показва по-добре. По-фокусирана е.
— Въпреки че не е толкова артистична?
— Не разбирам както точно означава артистичен, но…
Да.
Мари вдигна очаквателно длан. Неохотно последвах примера иМ и тя ме плесна възторжено по ръката.
— И аз мисля така!
Мари докосна клавиатурата. Софтуерът тутакси сви снимките колкото нокът и тя ги изпрати обратно в папката. После ги пусна на плавен режим и те отново изпълниха екрана; задържаха се няколко секунди, почерняваха и се появяваше следващата.
Не притежавам никакви артистични заложби, но винаги оценявам доброто техническо изпълнение. Снимките иМ изглеждаха фокусирани и отлично композирани. Най-много обаче ми допадна тематиката. Натюрморти или абстракции не биха ме заинтригували, но Мари се беше специализирала върху портрети и явно успяваше да улови отлично състоянието на хората, макар че щом работеше с модерна дигитална камера, сигурно избираше измежду стотина кадри на един и същи обект. Забелязах кои са командните клавиши и спрях няколко снимки. Мари се приведе още по-наблизо.
Работници, майки и деца, бизнесмени, родители, полицаи, атлети… Нямаше обща тема, но всичките бяха уловени в момент на изблик на чувства. Гняв, любов, тревога, гордост.
— Добри са. Талантлива си.
— Ако постоянстваш, все ще постигнеш нещо. Хей, искаш ли да видиш кого пазиш?
Намръщих се.
Тя занатиска клавишите и се появи нова папка. Едва след миг осъзнах какво има предвид и какво виждам. Семейни албуми на Мари, Джоан и навярно техните родители и други близки. Мари съобщаваше имена и разказваше истории.
Чух гласа на Аби: «Научаваш само най-необходимото, за да ги опазиш живи. Не използваш имената им, не разглеждаш снимки на децата им, не ги питаш как се чувстват, освен ако не трябва да повикаш лекар след престрелка».
— Трябва да говоря с Райън — казах.
— Не се бой от няколко семейни снимки, Корт. Не са на твои роднини. Аз трябва да се плаша.
Появи се снимка на стегнат, ниско подстриган мъж в панталони с цвят каки и риза с къси ръкави. Мари натисна «пауза».
— Полковникът. Баща ни… и да, хората го наричаха Полковника. С главно «П». Подполковник всъщност. Дребна риба.
Мъжът обаче несъмнено изглеждаше внушително. Мари сниши глас.
— Не казвай на Фройд, но Джо смяташе да се омъжи за него. Е, вместо него получи Райън. Татко беше войник до мозъка на костите си, силен, мълчалив, дистанциран, не се смееше… Ха! Също като теб, Корт… Е, шегувам се, знаеш.
Не обърнах внимание на коментара и продължих да разглеждам снимките. На много от тях Мари беше сама, а Джоан с баща им.
— Тя му беше любимката. Джо. Отлична атлетка, отлична ученичка. Не особено забавна, бих казала… Татко я водеше на футболните иМ мачове и на състезанията по атлетика. Опита и с мен, не твърдя, че не е. Но аз не ставах за спортни дейности. Бях пълен провал. Татко никога не ми го е натяквал. «О, сестра ти е съвършена», и прочее. Нищо подобно. Но така го усещах. Затова кривнах в противоположната посока. Бях дивачката. Безотговорна с главно «Б». Бягах от училище. На седемнайсет или осемнайсет ме задържаха един-два пъти. Наркотици, дребни кражби.
Благодарение на приятелите, спомних си. Но замълчах.
— Не ми пукаше. Промъкнах се някак в общинския колеж… Джо завърши втора или трета по успех в класа. Учи политически науки, за малко да постъпи в армията като татко, но той я разубеди. Всъщност мисля, че щеше да иМ се удава. Инструктор по строева подготовка например. Имаш ли братя и сестри, Корт?
— Не.
— Нямаш и деца? Щастливец!
На една снимка Джоан изглеждаше много отслабнала и изпита.
— Болна ли е тук?
— Катастрофа.
Дюбоа ми беше споменала. Мари се озърна.
— Много тежка. Изгубила контрол на заледен път. Претърпя много операции. Затова не може да има деца, но никога не го обсъждаме.
Е, отговорихме на въпроса за детето. Осъзнах и другата притегателна сила на ченгето герой — освен че иМ бе спасил живота, Райън има и дъщеря.