Снимките се заредиха отново и аз насочих очи към тях. Някои бяха кафеникави, на по цял век; други — черно-бели; трети бяха яркоцветни — от шейсетте и седемдесетте. Имаше и много нови, директно дигитални.
Най-сетне реших, че съм видял достатъчно.
— Трябва да се залавям за работа — казах.
— Разбира се.
— Хубави снимки.
— Благодаря — официално додаде тя, навярно вземайки тона ми на подбив.
Господин екскурзовод…
Тръгнах по коридора да намеря Райън и да му съобщя какво е разкрила Дюбоа по случаите му, но телефонът ми изжужа. Съобщение. Сметнах, че е от Уестърфийлд или от Елис — за да не рискуват да препратя страхливо обаждането им към телефонния секретар. Оказа се обаче от Дюбоа. Зарадвах се, че сигурно е довършила разследването от шпионажа ми в дома на Греъм. Или се е върнала към бъбривата си същност и ми е простила за изпитанието, на което я бях подложил.
Съобщението обаче беше кратко и по съвсем друга тема: «Проблем… Хермес има бот, който следи уебсайтовете. Сигнализирал е включване. Изпратено е преди петнайсет минути. Ето интернет адреса».
Забързах към дневната, включих компютъра си и преписах уеб адреса.
Сайтът беше блог, списван от някого с прозвище СасиКат222. Очаквах нещо за Кларънс Браун — така де, Али Памук — или за Ерик Греъм, или дори за самия Райън Кеслер — информация, която Лавинг би могъл да използва. Прегледах набързо страницата. Постингите бяха типични за блог — съдържаха повече ежедневна информация, отколкото е необходимо. Някои бяха хумористични — провалена среща в мола в скучната събота, музикална рецензия за слаб рок концерт — а други отрезвяващи: статия за пренаселените класни стаи, призив за участие в образователна кампания за СПИН, първи коментар за самоубийството на тийнейджърка, позната на блогъра от доброволческата работа в училищна програма за превенция на автоагресията.
Застинах при вида на последното съобщение. Със свито сърце грабнах телефона си и набрах Дюбоа.
— СасиКат… е Аманда Кеслер, нали?
Спомнях си, че участва в поддържането на гореща телефонна линия в гимназията.
— Точно така. Тя е.
Момичето явно си беше помислило, че е безопасно да пише под псевдоним и от чужд компютър.
— Хермес казва, че е изпратено преди час от неприкрит Ай Пи адрес. Открил за две минути, че компютърът се намира в частен дом в област Лаудън.
— Къщата на Бил Картър?
— Съседната.
Щом ние имахме бот, Лавинг също имаше. Ще провери имената на собствениците в района и ще открие Бил Картър. Ще разбере, че градската му къща във Феърфакс е на пет минути път от Кеслерови. И ще се досети, че съм скрил момичето във вилата му.
Върху екрана на телефона ми светна името на Уестърфийлд. Сигурно беше открил, че ванът е празен. После телефонът изжужа отново — мога да прехвърлям четири обаждания едновременно. Номерът на шефа ми.
Пренебрегнах и двамата.
— Отивам у Картър. На по-малко от половин час път оттук е. Обади се на Фреди и му поръчай да изпрати няколко тактически екипа там. Знаеш адреса, нали?
— Да.
Изключих всички обаждания и прибрах телефона. Запознах накратко Ахмад е положението, пъхнах лаптопа и резервни амуниции в раницата си и излязох през страничния вход, натискайки бутона за бързо избиране на Бил Картър. Скочих на предната седалка на хондата и поех бързо по алеята. Телефонът на Картър иззвъня три пъти и включи гласовата поща.
Глава 26
Вдигни… моля те, вдигни.
Дали Картър беше мъртъв, а момичето — в ръцете на Лавинг?
Следващата стъпка на Лавинг щеше да е да се обади на ФБР от кодиран телефон и да поиска да чуе Райън Кеслер, за да го информира, че дъщеря му е заложник, и да изиска информацията, за която са го наели.
Когато обаждането се осъществеше, аз трябваше да взема решението да го свържа с Кеслер и да се опитам да договоря освобождаването на Аманда.
Или не. И да подпиша смъртната присъда на момичето.
Натиснах «повторно избиране».
Пиу… Електронният глас настоя: «Моля, оставете съобщение».
Не…
Прекъснах връзката и натиснах педала за газта. Двигателят изръмжа и вдигна седемдесет — възможно най-високата скорост, с която можех да се движа по Шосе 7 и провинциалните пътища, следващи коритото на река Потомак. Беше около три следобед. В топлата неделя всички бяха тръгнали на пикник, да поиграят голф или да се разходят на чист въздух и затрудняваха придвижването. Не се обадих в полицейските управления в Лаудън и Феърфакс да ми осигурят безпрепятствено преминаване, защото не исках някой, който проверява или подслушва системата, да разбере, че карам хонда. Молех се обаче патрулите да не ме спрат.