Отново пробвах да се обадя на Бил Картър.
Едно иззвъняване, второ…
Най-сетне:
— Ало?
Въздъхнах облекчено.
— Корт е. Лавинг пътува към вас.
— Добре — реагира веднага Картър. — Какво да направя?
— Първо, носиш ли оръжието си?
— Старият ми револвер. Смити, трийсет и осми калибър. Да, сър. И дванайсетица над камината.
— Вземай я. Двуцевка, помпа, автоматик?
— Ловна.
Колкото — толкова.
— Зареди я, натъпчи резервни амуниции в джобовете си.
— Трябват ми ръцете. Прекъсвам за малко. — Дочух кухо дрънчене на метал. — Готово.
— Къде е Аманда?
— Събира такъмите. След половин час щяхме да ходим за риба.
— Трябва да излезете от къщата.
— Тя ще се разтревожи.
— Няма друг начин.
— Как е станало?
— Изпратила е нещо от компютъра на приятелката си.
— По дяволите. Отидохме за обяд. Момичетата изчезнаха за малко. Трябваше да се сетя.
Чух стъпки. Той каза на Аманда, че е изникнал проблем и тръгват незабавно. Тя отвърна:
— Защо си взел пушката, чичо Бил?
Гласът иМ замря. Картър се постара да я окуражи, не чух обвинения. Добре. Моментът не беше подходящ.
— Хубаво, Корт. Сега?
Погледнах към навигационната система, после отново към шосето и обясних:
— Имам сателитна снимка на имота ти от «Ъртуоч». Не е много ясна, но виждам път, в който се влива алеята ти. Това е единственият достъп, нали?
— Ако не броим езерото.
— Да си забелязвал някакви коли по пътя?
— Манди, няма страшно. Всичко ще е наред… Коли, казваш? Преди малко, когато затварях капаците на кофите за смет, та да не влизат миещи мечки, мина една.
— Необичайно ли ти се стори?
— Наоколо е доста пусто, но от време на време минава по някой автомобил. Не забави и го забравих.
— Описание?
— Истината е, че по-скоро го чух, но не го видях. Къде да отидем?
— Не тръгвай с колата. Изобщо не я доближавай. Отидете на някое място с добра видимост и прикритие. — Рискувах още един поглед към сателитната снимка. — Май има малко сечище в… североизточната част на имота, близо до пътя.
— Да, малка полянка. От другата страна е опасана с дървета. Там ще отидем. Нависоко е.
— Добре. Имаш ли камуфлаж?
— Якета за риболов. Тъмнозелени.
— Става. Превключи телефона на вибрация.
Чух подрънкване на ципове.
— Как е, чичо Бил?
— Добре.
Момичето не звучеше паникьосано. Олекна ми. Продължих:
— Лавинг е въоръжен, партньорът му също. С пясъчноруса коса е, може би със зелено яке. Строен. Но не се доверявай никому. Така… действайте. Ще бъда там след петнайсет минути. Бюрото също е на път.
— Ами съседите?
— Лавинг знае къде сте. Не му трябват. Тръгвайте към поляната. Затварям, за да не се разсейвам.
Исках да се съсредоточа върху шофирането. Помислих си, че ако Лавинг наистина е проследил блога иМ, сигурно е много доволен от откритието. Търсиш ли слабо място, детето на жертвата е отлично попадение.
Глава 27
Трийсет и три минути след като потеглих от защитената къща, паркирах хондата в храсталаците пред езерния имот на Картър и слязох. Задействах тихата аларма.
Извадих горскозеленото яке от раницата си — носех две, другото беше черно — и си го облякох. Метнах раницата през рамо и тръгнах бързо по пътя, изучавайки земята. Различих следи, свидетелстващи, че наскоро тук е спирала кола и после е продължила. Стъпки в меката почва сочеха натам, където според картата трябваше да се намира къщата — на тристатина метра сред гората.
Налагаше се да предположа, че Лавинг е тук.
Оглеждайки земята, преценявах кой е най-логичният му маршрут. Прескочих ниска каменна стена, издигната да възпира само най-глупавите или нервни животни, и бързо поех по следите на Лавинг, които за мнозина биха останали невидими. Не и за мен обаче — благодарение на хобито, на което бях посветил години.
В началото на двадесетте живеех в Остин, Тексас, и подготвях поредната си дипломна работа. Винаги съм обичал излетите сред природата, и за да се разтушвам от заседналия живот в университета, се бях записал в клуба по ориентиране. Спортът, възникнал в Швеция, е състезание, при което се използва специална карта и компас, за да се прекоси непозната местност. Участниците спират на специално обозначени места, за да им заверят — електронно или ръчно — контролната карта. Първият достигнал «двойния кръг» — края на маршрута в картата — е победител.
Влюбих се в този спорт — все още се състезавам. Разведряваше ме истински след дългите часове в аудиториите, пред компютъра или над заплетени текстове.
На една конференция в Остин се запознах с колега — състезател по ориентиране, агент в Администрацията за борба с наркотиците. Беше професионален следотърсач — дебнеше предимно нелегални имигранти и наркопласьори. Той ме запали по темата. Професионалните следотърсачи не участват в състезания, както при ориентирането, но Граничният патрул и Агенцията по сигурност редовно организират тренировъчни курсове и той уреди да посетя няколко.