Следотърсачеството ми се стори като огромна игра на открито, при която аз съм основната фигура. Допадна ми от пръв поглед, и когато не участвах в състезания по ориентиране, излизах сред природата и тренирах, следейки диви животни и туристи в блажено неведение, че някой върви по стъпките им. Дори припечелвах по нещичко от Агенцията за сигурност по време на тренировъчните им занимания в почивните дни — преструвах се на наркомуле и се опитвах да избягам от агентите. Справях се чудесно, понеже знаех техниките как да откривам и същевременно да прикривам следи.
На няколко пъти това умение ми помогна и в пастирския занаят.
И сега използвах усвоените техники, оглеждайки внимателно земята и клоните, за да се ориентирам откъде е минал Лавинг. Дирите бяха трудно различими — обърната наопаки клонка, разместени камъчета или еленски тор, листа, където не би трябвало да има листа.
Опитът в следотърсачеството ме беше научил, че теренът предопределя маршрута на «плячката» в деветдесет процента от случаите — сподиряш я, следвайки чисто и просто най-лесната пътека. Хенри Лавинг обаче беше друг случай. Избираше привидно безсмислени посоки — не толкова директни и по-трудни.
Прозрях обаче логиката на стратегията му, когато разбрах, че често спира и се отклонява вляво и вдясно, вероятно оглеждайки се за опашка.
Рационална ирационалност…
Разгадал стремежа му да подбира високи, тежки трасета и да спира, за да посрещне евентуална атака, ускорих ход, понеже той едва ли очакваше някой да разкрие точния му маршрут през гъстата гора. Пътеката му се виеше през туфи папрат, плътни килими от клек и бръшлян, калини и храсти с неизвестно за мен родословие.
И аз спирах от време на време да се ослушам. Кучетата се ориентират първо с обоняние, после със слух и накрая — със зрение. Хората действат в обратен ред, но слухът отново заема второто място. Винаги се вслушвайте внимателно. Плячката издава звуци при бягство, а хищникът — когато се готви да нападне (хората по принцип са най-шумни точно преди кулминацията; при другите животни е обратното). Отначало може би ще ви се стори, че почукване и шумолене се чуват отвсякъде, но не след дълго ще се научите да различавате ехото, да преценявате разстоянията и да различавате местонахождението на източника на звуците.
След няколко секунди долових слаби пропуквания пред мен. Дали бяха от клонки, удрящи се една в друга под напора на усилващия се вятър, или ги издаваше сърна? Или пък бяха стъпки на мъж, решил да похити шестнайсетгодишно момиче?
После, на стотина метра, близо до водата зърнах силуета на вилата на Картър. Огледах се внимателно. Никакво движение. Само листа, шумолящи на бриза.
Приближих.
Спрях и се озърнах отново.
Бях на стотина крачки от къщата, когато видях Лавинг.
Да, несъмнено беше той. Различих за секунда лицето му. Носеше същите дрехи или подобни на онези, с които бе облечен предния ден, когато се срещнахме край склада. Не държеше оръжието си; с две ръце отместваше храстите и клоните на дърветата възможно най-тихо. Надявах се да го застигна по пътя, където щеше да е по-непредпазлив, отколкото в къщата, в която щеше да е нащрек за опасност. Несъмнено си беше подготвил домашното и знаеше, че Бил Картър е бивше ченге, вероятно въоръжено.
Лавинг извади оръжието си и дръпна леко плъзгача, за да се увери, че е заредено.
И аз извадих револвера си и тръгнах след него.
Неволно се запитах — какво ли би си помислил Уестърфийлд или някой друг, ако ни наблюдаваше? Нима задачата ми не беше възможно най-бързо да отведа на сигурно място подопечните си, скрити на триста метра оттук?
Защо тогава дебнех наемника?
«Някои овчарски кучета подкарват стадото по поляните, а други го пазят и атакуват хищниците, независимо от големината и броя им…»
Съжалявам, Аби. Аз съм и двете. Не мога да го преодолея.
Скъсих разстоянието, размишлявайки как да действам по-нататък. По пътя се бях обадил на Фреди и знаех, че насам тихомълком се придвижват агенти и полицаи, а местните патрули организират блокади по шосетата. Екипът на Фреди навярно се намираше на двайсетина минути оттук.
Местността не беше подходяща за тактически сблъсък очи в очи и макар да идентифицирах безспорно Лавинг, не разполагах с ясна мишена. Наемникът ту излизаше на светло, ту се вмъкваше сред сенките. Пропуснех ли целта, рискувах много.