И къде беше партньорът му?
Продължих напред. Влезеше ли в къщата, за около десетина минути щеше да претърси стаите и да открие, че заложничката му я няма и не е скрита на очевидно място.
Приближавах, все още добре прикрит и почти безшумно.
Той провери гаража. Колата на Картър беше вътре. Шмугна се сред храстите между гаража и къщата. Тръгна приведен покрай ниската сива ограда, свързваща двете постройки. Зеленината беше висока и гъста. Трудно различавах силуета на Лавинг, но долавях посоката. После се заковах сепнато на място. Ако наемникът продължеше още петнайсетина крачки натам, накъдето вървеше, щеше да излезе на открита полянка. И да се превърне в отлична, осветена гърбом мишена.
Вдигнах оръжието си и го насочих натам. Деляха ни около осемдесетина крачки. Не особено голямо разстояние за мощно оръжие четирийсети калибър. Въпреки късата цев няколко изстрела навярно щяха да го убият. Припомних си инструкциите. Три куршума високо, три — ниско. Придвижваш се встрани от мястото, където противникът е забелязал припламването на дулото, и се подготвяш отново за стрелба. Броиш всеки изстрел.
Лавинг продължаваше напред. Десет крачки до просеката между растителността. Осем… шест…
Внезапно усетих как сърцето ми ускорява ритъм, а дланите ми овлажняват от студена пот.
Хенри Лавинг беше пред мен, след малко щях да го видя ясно…
Две мисли ме споходиха — правилата ни повеляват при нападение да изискаме врага да се предаде, освен в случай на неизбежна заплаха. Правилото важи за всички престъпници, дори да са въоръжени и да възнамеряват да използват писъците на шестнайсетгодишно момиче, за да принудят баща му да проговори.
Дори за онези, измъчвали и убили добър човек като Аби Фалоу.
Втората ми мисъл обаче беше — три високо, три ниско, отстъпваш, подготвяш се пак за стрелба.
Подложих лявата си ръка под дясната, прицелих се стабилно и успокоих дишането си.
След четири крачки сянката на Хенри Лавинг щеше да излезе от храстите и да ми предостави отлична мишена. Наближи полянката, но се сниши, все още скрит зад гъстите трънаци.
«Изправи се — молех се. — Изправи се, по дяволите!» Заля ме необичайна вълна от гняв, докато присвивах очи към тъмния му силует от другата страна на храсталака.
«Хайде! — казах си. — Рискувай! Изпразни целия пълнител и презареди»… Издишах бавно. Сега! Заех позиция за стрелба, наклоних се напред и занатисках плавно спусъка.
Почувствах се способен да накарам куршумите да улучат целта.
Спусъкът се плъзна почти докрай, преди да въздъхна безшумно и да сваля оръжието.
Стъписа ме последната ми мисъл — «да накарам куршумите».
Стрелбата е физика и химия, зрение и стабилни мускули, подбор на стратегически правилна позиция, наличие на ясна мишена. Желанието не играе никаква роля. Нито емоциите.
Бях пастир. Не можех да си позволя ирационалност.
Ако бях стрелял и не го улучех или само го ранях, той щеше да разбере къде съм. По мои изчисления партньорът се намираше на около петдесетина метра зад мен и дебнеше да вземе на прицел мен. Или пък чувайки изстрела, Бил Картър и Аманда щяха да напуснат укритието си, за да проверят какво става.
Разтревожен, че без малко не станах жертва на емоциите, огледах земята пред мен, за да се уверя дали мога да продължа безшумно, и закрачих отново напред.
Все още приведен зад растенията, Лавинг се промъкна до портата и я побутна леко да не би да проскърца. Видях го да изважда нещо от джоба си. Очевидно смаза пантите. После, все още полускрит, се вмъкна в двора и тръгна, предпазливо снишен, към къщата.
Размислих и най-сетне избрах стратегията си.
Обърнах се и тръгнах към поляната, където чакаха Бил Картър и Аманда.
Едно от най-трудните решения, които някога съм вземал.
Но целта ми беше ясна. Безсмислено беше сам да се опитвам да заловя Лавинг в къщата. Тактически издържана операция изискваше поне още двама, а в идеалния случай — още четирима. Най-полезният ми ход бе да открия подопечните си и да ги отведа. Разполагахме с десет минути, докато Лавинг огледа къщата. Трябваше да предоставя залавянето му на Фреди и на екипа му.
Ориентирах се и се върнах по стъпките си, после свих вляво към укритието на момичето и «чичо» му. Полянката се намираше на около триста метра в срещуположния край на имота. Долових обаче дъх на борове и забелязах, че пред мен се стеле иглолистна гора с килим от иглички по земята и смолисти клонки, които не се прекършват звучно под краката. Из такава местност придвижването е бързо и почти безшумно.