Ето защо, когато пристъпих сред дърветата, партньорът на Лавинг ме нападна в гръб. Така и не усетих приближаването му, а само допира на дулото.
— Пусни оръжието. Вдигни ръце — прошепна дрезгаво той.
Глава 28
Партньорът натисна дулото по-силно към гръбнака ми, а аз см помислих: «Това ли е чул Аби Фалоу, преди Лавинг да се заеме с него?»
Вдигни ръце…
И аз щях да умра.
Но не веднага.
Защото и аз като наставника си бях ценен. Почудих се дали и Лавинг не ми е устроил капан. Може би не е искал да използва момичето като разменна монета, а да залови мен и да ме принуди да издам местонахождението на детектива, за да си спести трудностите около уведомяването на Райън, че държи дъщеря му като заложник.
При нашия капан аз бях стръвта; този път стръвта беше Аманда.
— Казах ти. Оръжието. Хвърли го — чух пак грубия шепот на партньора.
Послушах го. Никой не може да се завърти по-бързо от куршум.
Колко ли щях да издържа?
Шкурка и спирт…
Споменът за Пеги и момчетата — Джеръми и Сам — се надигна отново.
После гласът зад мен изхриптя:
— Почакай.
Интересно. Сякаш говореше на себе си.
После попита миролюбиво:
— О, ти ли си това, Корт?
Ръцете ми се разтрепериха и аз се извърнах бавно. Пред мен стоеше Бил Картър, насочил пушката дванайсети калибър право към гърдите ми. Не беше извадил пръста си от предпазителя. Аманда беше зад него и ме гледаше ококорено.
Задишах тежко. Толкова тежко, че ребрата ме заболяха.
Картър свали пушката.
— Не сте отишли на полянката — промълвих.
— Не, стори ми се твърде далеч. А и ти май не си се разбързал да ни прибереш.
«Вярно», помислих си.
Аманда се взираше в мен с предпазлив, но спокоен поглед. Очите на баща иМ, несъмнено. Още носеше на рамо плюшената чантичка — мече.
Озърнах се наоколо. Мястото не осигуряваше добра защита — намирахме се в ниското. Исках да се върнем в колата и да потеглим възможно най-бързо.
Прикрихме се между дърветата.
— Той е в къщата. Всеки момент ще разбере, че не сте там.
Махнах надясно към шосето.
— Колата ми е пред каменната ограда. На двестатина метра. Да вървим. Хайде, Аманда. Всичко ще е наред.
Не изглеждаше да има нужда от окуражаване. Стори ми се, че иМ се иска да хукне по следите на Лавинг.
Характер…
Поведох ги по склона на долчинката към шосето. Движехме се бавно. Зави ми се свят да се озъртам настрани и назад. Хиляди мозайки от сенки и зеленина приемаха формата и позата на нападател.
Никоя обаче не се втурна към нас, превръщайки се във въоръжен мъж.
Двайсет метра, трийсет, петдесет.
Внезапно Аманда ахна. Вдигнали оръжия, с Картър се свлякохме на колене. Дръпнах момичето долу, взрян в посоката, накъдето гледаше.
Сърната изскочи от храсталаците, от които похапваше, впила в нас недоумяващи, предпазливи очи. Още две застанаха до нея. Картър взе камък и понечи да го хвърли, за да ги подплаши — навярно за да заблуди Лавинг, че животните вдигат шум. Аз обаче поклатих глава, предпочитайки тишината.
Понякога може сам да се надхитриш.
Огледах земята, не открих следи партньорът да е минавал по пътеката, която бях избрал, и продължихме напред. Сърните се заеха наново с обяда си в храстите.
Нови звуци край нас.
Животни? Лавинг? Партньорът?
Пред нас изникна гола поляна. От отсрещния иМ край ни деляха петдесетина крачки. Щяхме да изгубим твърде много време да я заобиколим. Махнах им да я прекосим.
Озърнах се назад, когато стигнахме целта. На разстояние горе-долу колкото футболно игрище мярнах къщата.
И видях Хенри Лавинг да пристъпва в предния двор. Той погледна към нас и застина.
После бръкна в джоба си за радио или мобилен телефон.
— Забеляза ни! Бързо!
Махнах към шосето и тримата хукнахме натам.
— Бил, наблюдавай тила. Ако го видиш, цели се ниско. Тича снишен.
«По-добре лека рана в краката и глезените, отколкото пропуск над главата», казваше Аби.
— Ясно!
— Хайде, Аманда — прошепнах. — Ще се справим.
Приведени и задъхани, тичахме през оредяващите храсталаци, без да пазим тишина. Всеки момент очаквах да чуя откъм гърбовете ни гърмеж и почти едновременното свистене на куршуми. Но Лавинг и партньорът му не откриваха стрелба. Аманда не им трябваше мъртва. Разменната монета трябва да е в сравнително добро здравословно състояние.
Най-сетне наближихме задъхани шосето. На петдесетина метра, от другата страна на каменната ограда, чакаше колата ми. Хукнахме през ниските храсти.
Картър погледна назад.
— Май го виждам. Качвайте се в колата. Аз ще ви прикривам.