— Не.
След още няколко крачки ги дръпнах долу под прикритието на паднало дърво, достатъчно старо да е приютявало на младини войниците на Съюза и на Конфедерацията, запътили се на юг след кръвопролитието при Антиетам — най-смъртоносната битка от времето на Гражданската война.
Бях сигурен, че Лавинг е зад нас, недалеч — навярно на шейсет-седемдесет метра. И той се беше снишил зад някое дърво до оградата.
— Ще се придвижим до колата — казах на Картър. — Аз ще бъда зад вас. Ще я запаля дистанционно. Когато се включи двигателят, изстреляй и двата пълнителя в гората от другата страна на шосето. Цели се високо. Презареди още два. Бързо. После двамата с Аманда прескачате оградата. Аманда, седни отзад и залегни. Бил, подкарай двайсетина крачки напред, спри и покривай гората с пушката. Аз ще дойда след минута.
— Там е партньорът?
— Да.
Той не попита откъде знам, а и аз не бях склонен да обяснявам, че просто звучи логично.
Погледнах лицата им — потни и осеяни с парченца шума.
— Готови?
Кимнаха.
Натиснах бутона за включване и двигателят оживя. Ауспусите на колите ни са със специални заглушители, но пред стартера сме безпомощни.
Картър не се поколеба. В мига щом колата запали, се прехвърли през оградата и изстреля два шумни откоса. Презареди, стреля пак и пак презареди, докато аз изстрелях шест куршума в посоката, където се криеше Лавинг. Картър сграбчи Аманда за ръката и двамата хукнаха към колата.
На фона на свистящите гуми аз се прехвърлих през каменната ограда и залегнах във високата трева край шосето. Проснат ничком, насочих оръжието си отново към Лавинг.
По гръбнака ми пролазиха тръпки. Лавинг щеше да си помисли, че съм в колата, но партньорът навярно беше забелязал уловката и нищо чудно да ме бе взел на мушка сред ниските плевели.
Хайде… хайде…
Най-сетне Лавинг се показа.
Прескочи оградата и се прицели в колата.
Храстите и оградата частично го скриваха, но все пак го виждах достатъчно. Понечих да стрелям, но Картър удари спирачките — както го бях помолил — и Лавинг предугади стратегията ми. Не ме виждаше, но разбра какво става. Извърна се рязко и се прехвърли от другата страна на оградата. Изпразних целия пълнител. От оградата се разлетяха каменни отломки, от земята се надигнаха облаци пръст. Лавинг изчезна. Не разбрах дали съм го улучил.
Докато презареждах, зърнах движение сред листата отвъд шосето — сигурно беше партньорът — и тичайки към колата, изстрелях няколко куршума към укритието му. Скочих на шофьорското място, а Картър се прехвърли до мен.
Натиснах рязко педала за газта и поехме бързо напред.
Картър се озърна назад.
— Да, ето го партньора. Излиза от гората. Лавинг се присъедини към него. Вече са на шосето. Струва ми се, че е ранен. Май се олюлява.
След няколко минути взех на скорост завоя и намалих.
Картър се засмя и посочи нагоре:
— Момчетата ти са там горе.
Над главите ни прелетя хеликоптер и бързо се сниши към къщата на Картър. След миг поток от черни автомобили спря в отсрещното платно и ми препречи пътя.
Пътниците им приближиха с извадени оръжия, предпазливо. Протегнах служебната си карта през прозореца.
Млад агент, прикриван от други двама, надзърна в колата и махна на агентите в колите край него да продължават към къщата.
— Как сте, сър? Всички ли са добре? — огледа ни агентът.
— Да. Тук ли е агент Фредерикс?
— На пет минути зад нас е.
— Кажете на колегите си, че са двама. Лавинг и съучастник. Въоръжени. Лавинг може би е ранен. Не знам къде са скрили колата си.
— Ще проверим, сър.
— По-рано разгледах картата и от другата страна на езерото видях десетина къщи и няколко лесни маршрута към междущатската магистрала. Смятам, че ще се опитат да прекосят езерото с лодка и после да откраднат кола.
— Ще изпратя екип там — отвърна агентът.
— Ще ме свържеш ли с пилота на хеликоптера? Ще му опиша имота.
— Хеликоптер ли?
— Тактическото ви подкрепление — посочих небето.
Той ме изгледа объркано.
— Но, сър, ние не сме включвали хеликоптер в операцията.
Глава 29
Бил Картър седеше безмълвно до мен, а в огледалото виждах как на задната седалка Аманда се взира през стъклото в облачното следобедно небе. Намирахме се на десет мили от крайезерната вила на Картър.
Не мислех за случилото се край къщата на Картър, а се борех с упорит спомен. Пътувахме с Пеги и момчетата, когато забелязах тежка катастрофа на шосето пред нас. Спрях да проверя дали мога да помогна на младите пътни полицаи, които, макар и потресени, понасяха стоически гледката. Казват, че майките съумяват по-добре от бащите да запазват хладнокръвие при инциденти, кръв и рани. Не и Пеги. Тя се премести на задната седалка при момчетата и ги притисна към себе си. Привидно за да отклони вниманието им от преобърнатите коли и осакатените, все още непокрити тела, но всъщност криеше не само техните, но и своето лице. (Съпругата ми и Мари си приличаха и в това отношение — рязкото лашкане между нехаен оптимизъм и дълбоко безпокойство.)