Сами и Джеръми успяха да надзърнат към катастрофата, въпреки прегръдката на майка си. Джер — по-големият — се ужаси и започна неудържимо да плаче. Сам обаче каза: «Татко, онзи мъж, дето е легнал там, няма ръка. Как яде сладолед?». Не трагедия, а мистерия.
Младите посрещат непредсказуемо травмите.
Сега лицето на Сам — спокойно и любопитно — се отразяваше в изражението на Аманда.
— Добре ли си, слънчице? — попитах и сам се изненадах от гальовното обръщение.
Тя се обърна към мен, кимна и огледа беретата на Картър на седалката до нея.
Натиснах бутона за бързо избиране и се свързах с Фреди.
— Здрасти — поздрави той.
— Там ли си?
— Хубаво местенце. Като се пенсионирам, ще размисля дали да не се преместя тук.
Не бях оценил удобствата на лятната къща на Картър.
— Нещо?
— Изчезнали са.
— С хеликоптера?
— Сигурно.
— Не — казах, — знам как са избягали. Питам дали си го проучил.
— Не. Засега. Още проверяваме. Неколцина умници докладвали, че съвсем ниско прелита хеликоптер. Решили, че ще се разбие. Обаждали са се и в полицията. Никой…
— Не е видял нищо?
— Интересен въпрос, синко. Оглеждали са се, но чули само шум; и видели единствено листа и прахоляк. Приземил се е в просека между дърветата, широка около трийсетина крачки. Пилота явно си го бива.
— Не само пилотът. И оборудването. Скъпо… Намери ли колата?
— Открадната преди месеци. Сменен номер. Надявахме се да открием отпечатъци от партньора, но не открихме нищичко.
— Съседите?
— Добре са.
Предадох на Картър и на Аманда вестта за приятелите им и отново насочих вниманието си към Фреди.
— Ще кажа на Клер да проследи хеликоптера.
Организацията ни често превозва по въздух подопечните си из страната, а понякога и в чужбина, затова поддържаме контакти и с Федералната авиация, и с частните чартърни компании. Фактът, че хеликоптерът е бил малък — тоест пригоден за кратки разстояния и следователно отлетял някъде отблизо — щеше донякъде да улесни Дюбоа да открие наемателя.
— Някой е ранен. Натъкнахме се на кръв — продължи Фреди.
— Къде?
— Край шосето. По оградата и по храстите. И по пътеката.
— Лавинг е. Уцелих го. Но се движеше. Колко кръв?
— Не много. Открихме и отпечатъци — негови и на партньора.
— Клер ще провери лечебниците.
— Безценно момиче си имаш, Корт.
Пак шегички.
— Слушай, Корт…
— Уестърфийлд — прекъснах го.
— Гласът ли ме издаде, синко? — попита Фреди.
— Та какво той?
— Непрекъснато се обажда. На мен. На всички. Какво си направил?
— Иска да прибере подопечните ми в килия. Греши, но нямах време за спорове, та затова…
Опитах се да измисля подходящ евфемизъм.
—… Рискува работата си, като прецака главния прокурор на Съединените щати и изнерви половината федерално правителство?
— Лавинг има твърде много познати във Вашингтон. Не можех да рискувам.
— Не ми пука. Твоя воля, Корт. На мен не ми гори под краката.
— Обади се, ако откриеш някакви улики. Претърси и в къщата на Картър.
— Непременно.
Прекъснах връзката. И тутакси на екрана се появи номерът на шефа ми. Както и Уестърфийлдовият. Отклоних и двете обаждания и набрах Дюбоа. Обясних иМ какво се е случило и иМ съобщих за хеликоптера.
— Намери го, ако има начин.
— Добре.
Тя си записа подробностите. После иМ казах:
— Лавинг е ранен.
— Така му се полага — заяви необичайно сдържано младата жена.
— Искам да пробваш да откриеш кой лекар ще потърси.
Законът изисква медицинският персонал да докладва в полицията за пострадали от огнестрелно оръжие. Бандите и членовете на престъпни групировки разполагат с лекари, медицински сестри и дори ветеринари на повикване, които обработват раните им и удобно забравят да позвънят на 911. Знаехме имената на неколцина и редовно ги проверявахме (без да ги арестуваме, понеже са безценни ориентири за проследяване на наемници и престъпници).
Лавинг, естествено, нямаше да прибегне до тяхната помощ. Предупредих Дюбоа и добавих:
— Ще отиде при някого, за когото не знаем. Прегледай всичките му досиета. Адресите, на които е пребивавал, телефонните обаждания, всичко. И публичните регистри.