— Слушай, Корт. Правя всичко възможно… — подхвана Елис.
— По въпроса с Уестърфийлд.
Причината за лошото настроение на шефа, разбира се.
— С Уестърфийлд. Защо просто не си направи оглушки? Защо го излъга за ареста във Вашингтон?
— Ако си бях направил оглушки, Арън, щеше да се опита да ме открие. Не мога да си позволя да ме арестуват по време на операция. Не и когато е замесен Хенри Лавинг.
— Може да те уволни — каза Елис.
— Смятах, че досега ще сме открили поръчителя. Или Лавинг ще е в чувал за трупове. Ако се беше изправил край вилата на Картър в Лаудън, както се бях надявал, случаят щеше да е приключил.
— Но не е.
— Не. Моля те, задръж го далеч от мен само тази нощ, Арън. Кажи му, че изпълняваме деликатна операция.
— Да открием Лавинг?
— Не. Така ще налееш масло в огъня. Кажи му, че имаме следа към поръчителя и терористичната връзка се потвърждава.
— Наистина ли?
Логичен въпрос, имайки предвид колко подмолно изпълнявах задачата си досега.
— Да, някакви пари отиват в Близкия изток. Една част изтича към Саудитска Арабия през дузина офшорни компании.
— Интересно.
— На Уестърфийлд ще му хареса. Хубаво федерално дело в короната му.
— Корона?
— Перла в короната… Клер проверява материала, който открих в къщата на Греъм — човека от Пентагона с подправения чек. Напредваме. Но няма да предам Кеслерови. Измий си ръцете с мен. Няма проблем. Но Кеслерови остават при мен.
Елис въздъхна.
— Ще се постарая.
Прекъснах връзката и поех обратно към убежището в Грейт Фолс. Бях се обадил на Ахмад да го уведомя за случилото се и научих, че в къщата всичко е спокойно, въпреки че Джоан и съпругът иМ се били посдърпали. За някаква дреболия. Както винаги при кавгите на подопечните. Говорих с Райън, който изглеждаше трезвен. Съобщих му за инцидента във вилата на Бил Картър и го успокоих, че Бил и Аманда са невредими и под федерална опека. Сбогувах се, преди разтревожената Джоан да вземе телефона.
Наближаваше шест следобед. Налягаше ме умора.
Високоговорителят обяви, че ме търси Дюбоа.
— Аз съм. Казвай.
— Няколко неща. Първо, хеликоптерът… Забелязах, че жените никога не го наричат «вертолет». Говорих с шестима — трима мъже и три жени. Нито една жена не каза «вертолет».
Дюбоа бе възвърнала склонността си към странични наблюдения. Беше се възстановила напълно от изживяното у Греъм унижение.
— Няма приложен летателен план. Мислех си какво ли може да означава това. Предполагам, че не е държавен хеликоптер — пожарникарски или полицейски…
— Не звучи вероятно.
— Тоест не е нает. Компаниите за хеликоптери под наем спазват строго изискването за летателен план. Иначе рискуват да си изгубят разрешителните. Значи птицата е частна собственост.
— Птица?
— Никой не го нарече така. Аз си го измислих.
— Банкер като Памук би могъл да притежава хеликоптер. Или да работи за богат клиент.
— По въпроса с Греъм. ОРК даде резултати.
— Е, това се казва скорост.
— Настояваше да побързам. Имам адреси.
— Някой в района?
— Да. Дюпон Съркъл.
Един от вариантите. Обмислях и Грийнуич Вилидж и Фелс Пойнт в Балтимор, но щяха да ме затруднят, понеже исках да отида лично.
— Изпрати ми ги на имейл. Добра работа.
— Още проверявам лекарите. Търся по специалност. Къде, мислиш, си улучил Лавинг?
— Не съм сигурен.
— Ако си уцелил кост, ще ме улесниш.
— Как?
— Навярно ще се опита да намери ортопед. Ще стесним кръга, имам предвид. Не можеш ли да си спомниш?
— Не.
— О! — Явно се притесни. — Предпочитах да се спра на специалист. Мъчех се да се сетя за други. Уши, нос, гърло?
— Е, не знам къде съм го ранил.
— Добре. Ще продължавам.
Прекъснах връзката. След секунда информацията по случая Греъм се прехвърли на телефона ми. Изчетох я бързо и отбих от платното. Въведох един от адресите в навигационната си система, натиснах «начало на маршрута» и покорно последвах командите на електронния женски глас.
Глава 31
Стигнах Дюпон Съркъл, някогашен дом на фабрики за обработка на памук, на воден канал и на известна кланица, а понастоящем — сред най-модерните квартали на столицата.
Навигационната система, чийто звук ужасяващо наподобяваше гласа на Крис Тийзли — асистентката на Уестърфийлд — ме отведе пред витрина на Кънектикът Авеню. Беше магазин за употребявани дискове, а персоналът се състоеше от няколко мудни консултанти. Клиентите бяха предимно около двайсетте, плюс неколцина раздърпани, брадясали любители на музиката на моя възраст. Приближих до младежа зад касата, идентифицирах се и извадих снимка на азиатеца, прибрал златните монети в Ню Джърси — заподозрения в случая с подправения чек на Греъм.