Погледнах към шефа си, който поклати отрицателно глава от името на двама ни.
— Герой е. Преди няколко години влезе в новините. Работел под прикритие и се натъкнал на кражба в закусвалня в Норт Уест. Спасил клиентите, но го ранили. Интервюираха го в публицистични предавания, а по полицейските програми на «Дискавъри Чанъл» излъчиха епизод за него.
Не гледах много телевизия. Ала положението ми се изясни. Полицай — герой, взет на прицел от наемник като Хенри Лавинг… Уестърфийлд бе съзрял възможност той самият да се прояви като герой — да води делото срещу поръчителя, навярно участник във финансова измама, разследвана от Кеслер. Дори измамата да се окажеше дребна — а нищо чудно да беше и мащабна — Уестърфийлд охотно би включил в дневния си ред човека, взел на мушка храброто вашингтонско ченге. Не го презрях заради това; във Вашингтон всичко е въпрос на лична, както и на обществена политика. Не ме интересуваше дали случаят обслужва кариерата на прокурора. Единствената ми цел беше да опазя семейство Кеслер.
Интересуваше ме също и личността на замесения наемник.
— Alors[4] — заключи Уестърфийлд. — Това е. Кеслер е пъхал nez[5], където не бива. Предстои да разберем къде, какво, кой, кога и защо.
— Като начало ще побързаме да въдворим Кеслерови в ареста.
— В ареста? — попитах.
— Да, сър — отговори Тийзли. — Избрахме затвора в Хенсън. Проучих го и установих, че наскоро са обновили алармените си системи. Прегледах и досиетата на всички пазачи в «приятелското» крило. Добър избор.
— C'est vrai.[6]
— Напротив — възразих.
— Нима? — възкликна Уестърфийлд.
Обясних, че задържането в изолирано крило на поправителна институция с цел осигуряване на закрила е подходящо в някои случаи, но не и в този.
— Хмм… — проточи прокурорът. — Смятахме да го придружи някой от вашите хора, non? Ефикасно е. Агент Фредерикс и вие ще го разпитате. Ще съберете доста информация. В ареста свидетелите си припомнят неща, които иначе пропускат. Съдействат повече от охотно.
— Моят опит при подобни обстоятелства не потвърждава думите ви.
— Нима?
— Приберете ли някого в ареста, външен човек не може да се добере до него. — Кимнах към Тийзли в знак на признание за усърдното иМ проучване и продължих: — Убеден съм, че персоналът е добре проверен. С всеки друг наемник бих се съгласил. Ала си имаме работа с Хенри Лавинг. Знам как действа той. Ако въдворим Кеслерови там, ще намери начин да се добере до охраната. Повечето са млади мъже. На мястото на Лавинг бих избрал някой с бременна съпруга — за предпочитане с първото им дете — и бих я посетил. — Тийзли примигна смутено от невъзмутимия ми тон. — После пазачът ще направи всичко, което Лавинг пожелае. А вътре семейството не разполага с път за бягство. Ще бъде като в капан.
— Като petites lupins[7] — додаде Уестърфийлд, ала не толкова саркастично, колкото очаквах. Обмисляше съображенията ми.
— Освен това Кеслер е ченге. Трудно ще го убедим. Поне половин дузина са причините да не затваряме полицай в ареста.
— Къде ще ги скрием тогава? — попита Уестърфийлд.
— Не знам още. Трябва да го обмисля — отвърнах.
Уестърфийлд се взря в стената, макар да не успях да определя към коя рисунка или диплома гледа. Най-сетне каза на Тийзли:
— Дай му адреса на Кеслер.
Младата жена го записа с доста по-разбираем почерк от този на шефа си. Когато ми го подаде, ме лъхна поредната вълна парфюм.
Взех бележката и им благодарих. Често се забавлявам със състезателни игри — всякакви видове — и съм се научил да приемам скромно и великодушно победите — теория, която прилагам и в професионалния си живот. Етикеция, разбира се, но съм забелязал, че победителите печелят леко психологическо предимство, когато се срещнат пак със същия опонент.
Те станаха. Прокурорът каза:
— Добре, направете всичко възможно да откриете кой е наел Лавинг и защо.
— Това е главният ни приоритет — уверих го, макар да не беше така.
— Au revoir.[8] — Уестърфийлд и Тийзли излязоха, като прокурорът я инструктираше тихичко.
Станах и аз. Трябваше да се отбия у дома, за да взема това-онова за предстоящата задача.
— Ще докладвам от мястото на събитията — казах на Елис.
— Корт?
Спрях пред прага и го погледнах.
— Да не се пращат Кеслерови в ареста… звучи смислено, нали? Предпочиташ да ги заведеш в защитена къща и оттам да ръководиш случая?
Подкрепяше ме — ако не друго, Арън Елис винаги заставаше зад подчинените си — и щеше да се съобрази с мнението ми по въпроса. Всъщност обаче не очакваше уверения, че е тактически неиздържано да ги затворим в ареста.