— Но…
— Откъде познаваш Джими? Бъди честен, Стю.
Младият мъж отново сведе глава.
— Той ми е партньор. Любовник.
— Разбирам. С теб ли живее?
— Не. Родителите му са много консервативни. Подозират, но не знаят със сигурност.
— Ще му направиш услуга, ако го посъветваш да се предаде. Агенцията за вътрешна сигурност вече му е изготвила досие.
— Вътрешна сигурност?
— Антитерористичната служба.
— Терористична? — ужаси се Стю.
— Изглежда Сун е откраднал парите под давлението на севернокорейското правителство, за да изнудва жертвата — Ерик Греъм. Той работи за Пентагона.
— О, за бога! Не, не…
— Забелязвал ли си нещо, което подкрепя тези подозрения?
— Не, разбира се. Той е страхотно момче. Мило. Семейството му е от Южна Корея.
Усмихнах се.
— Е, терористите понякога са изключително чаровни. Много шпиони от севера действат около Сеул.
— Той не е терорист — прошепна Стю.
— Е, това ще решат прокурорите и съдът. Моята работа е да го задържа. Без да го нараня, надявам се. Но…
— О, боже!
Наклоних се напред.
— Хора като него обикновено са опасни. В района действа специален екип. Чакаха знак да нахлуят в магазина, ако го бях открил там. Сега се насочват по други следи. — Погледнах смръщено часовника си. — Преди двайсет минути се чух с втория екип. Смятат, че са го намерили. ФБР е издало разрешение да бъде заловен жив или мъртъв, ако не се предаде незабавно.
Младият мъж ахна.
Огледах бледото му, изпито лице.
— Ако държиш на него, трябва да ни помогнеш. Окаже ли съпротива, може да умре. Тактическите ни екипи са обучени да предотвратяват самоубийствени атентати и прочее животозастрашаващи прояви.
Стю се разплака. Огромни сълзи се застичаха по страните му.
— Аз измислих всичко — призна пресекливо, — а не Джими. Той просто ми помогна. Господи, обади им се — на хората от ФБР. Кажи им, че не е опасен.
Намръщих се.
— Трябва да ми обясниш по-подробно.
— Аз откраднах чековата книжка. Аз разкрих онлайн сметката. Аз, а не Джими. Той само прибра монетите от пощенската кутия.
— Опасявам се, че не разбирам.
Стю избърса лице.
— Човекът, чийто чек е откраднат?
— Ерик Греъм.
— Той… Той ми е баща.
— Значи ти си Стю Греъм!
Той кимна.
— Не мога да повярвам колко глупаво съм постъпил. Аз… О, как се прецаках! Моля те, обади им се!
— След като ми обясниш всичко.
— Толкова е безумно!
— Разкажи ми, Стю. Колкото по-бързо узная истината, толкова по-добре за Джими.
Той попи очите си.
— Татко е… доста упорит. Откакто се помня, настоява да уча в неговия университет — «Принстън». Бил е популярен, първенец на випуска. Държеше да последвам примера му. Но аз не исках. Мястото ми е тук. — Махна с ръка, сочейки явно Дюпон Съркъл. — Тук се чувствам добре. Обичам Джими, приятелите ни. Не ставам за Бръшляновата лига. Но татко не искаше и да чуе.
— Какво общо има това с подправения чек?
— Аз съм проклет страхливец. — Той грабна още една салфетка и си издуха носа. — Не събрах сили да му призная, че не искам да се връщам в колежа тази есен. Страхувам се от него. Мама също. Всички се страхуват от него. Той все повтаря: «Няма да си третата ми дъщеря, нали?». Накара ме да тренирам ръгби. Седемдесет килограма съм! Аз и ръгби? Но той не ме оставяше на мира. «Бъди мъж. Следвай стъпките ми!» Не събрах сили да кажа «не».
— И подправи чека, за да не може да плати таксата?
— Жалко, нали?
— Накарал си Джими да вземе златните монети, които си купил?
Стю кимна.
— Нищо лошо не е направил. Кълна се. Просто ми помогна. Семейството му живее в Ню Джърси. Затова решихме да поръчаме монетите там, а не във Вашингтон.
— А баща ти разбра и оттегли жалбата?
Той кимна.
— О, разбра, и още как!
Представих си какъв пожар е избухнал.
— Какво направи с парите?
— Не беше заради тях.
— Ясно, но искам да ми отговориш.
— Задържахме малко. Останалите дарихме на фонд за научни изследвания за СПИН и на «Амнести Интернешънъл». Омразно ми е, че татко си изкарва прехраната, създавайки оръжия. Това работи в Пентагона. Толкова е горд. Самодоволен. Исках парите му да послужат за нещо добро.
— Дай ми името на някой в «Амнести», който да потвърди думите ти.
Стю прехвърли указателя на блекбърито си и ми продиктува име и номер.
— Чу ли? — попитах.
Той примигна отново и сбърчи чело.
— Не говоря на теб — обясних.
— Обаждам се — каза в слушалките Клер Дюбоа.
Обърнах се към Стю: