Питаше следното — дали взема правилно решение като избира мен, а не някой друг, да пази семейството от Хенри Лавинг. Накратко — дали ще съм обективен, след като престъпникът е убил наставника ми, и както се оказа, е избегнал капана, който му бях устроил преди няколко години?
— Защитената къща е най-ефективният подход — отговорих на Елис, върнах се в кабинета си и извадих ключовете за чекмеджето, където държах оръжието си.
Глава 3
Много държавни агенции назовават служителите и отделите си с инициали или с акроними, ала незнайно защо, в нашата на мода са псевдонимите.
Основните телохранители в организацията си наричаме «клонинги», понеже следват подопечните си като сянка. В отдела за техническа поддръжка и комуникации работят «магьосници». Има и «чистачи» — аналитиците и тактиците, способни да забележат снайпер от километър и половина разстояние или бомба, скрита в мобилния телефон на жертвата. Колегите, отговорни за наблюдението, логично са «шпиони».
Аз съм в Отдела за стратегическа защита — най-старшия от осемте му служители. Ние обмисляме и привеждаме в действие плановете за защита на поверените ни хора. Заради мисията си носим прозвището «пастири».
Едно звено — Отделът за проучвания, най-важният според мен, няма прозвище. Пастирите не могат да си свършат работата добре без добро предварително разузнаване. Често поучавам младшите служители, че ако се постараят при предварителното проучване, ще си спестят тактическа огнева сила по-късно.
За щастие моето протеже беше най-способното в отдела.
Обадих иМ се.
Едно позвъняване. После от слушалката долетя гласът иМ:
— Дюбоа.
Обаждах се на подсигурения иМ срещу подслушване телефон, та затова началото беше делово.
— Клер. Изникна ситуация.
— Да?
— Лавинг е жив.
Обмисли информацията.
— Жив?… Не ми изглежда възможно.
— Но е.
— Да помислим… — заговори тя почти на себе си. — Изгорялата кола, ДНК анализът… Помня доклада. Изреждаха съвпаденията, помниш ли? — Клер Дюбоа беше по-възрастна, отколкото подсказваше момичешкият иМ глас, макар и не много по-възрастна. Къса кестенява коса, деликатно сърцевидно лице, навярно изваяна фигура — и аз като всеки мъж бях любопитен, но тя оставаше скрита под широките панталони, които всъщност предпочитах да носи вместо поли и рокли. Заради удобството, не за друго.
— Няма значение. В града ли си? Трябваш ми.
— Питаш дали съм отпътувала през почивните дни? Не. Плановете се промениха. Искаш ли да дойда? — попита ме с енергичния си невъзмутим глас.
Представих си как закусва, а септемврийските лъчи струят през прозореца на тихата иМ къща в Арлингтън, Вирджиния. Дали носеше плътна тениска или пристегнат с колан халат? Въображението ми не можеше да нарисува нито един от вариантите. Възможно беше да седи срещу млад мъж с набола брадичка, надзъртащ любопитно към нея през сведения «Вашингтон Поуст». И това оставаше загадка.
— Набелязаната жертва е във Феърфакс. Не знам подробности. Времето ни притиска.
— Разбрано. Само да уредя това-онова. — Чух трополене на клавиши, Клер пишеше по-бързо от всички на света. Промърмори по-скоро на себе си: — Госпожа Глоцки, съседите… водата… добре. След двайсет минути съм там.
Подозирах, че страда от някаква степен на хиперактивност. Ала това обикновено работеше в моя полза.
— Ще съм на път със семейството, но ще ти възлагам задачите по телефона.
Сбогувахме се. Отчетох се в транспортния отдел, че ще взема един «Нисан Армада» от просторния гараж под сградата. Подкарах по «Кинг Стрийт», после по тесните старинни улички на Стария град в Александрия и прекосих река Потомак откъм Вирджиния, недалеч от Вашингтон.
Колата не беше издайнически черна, а светлосива, прашна и поочукана. Превозните средства са съществена част от бизнеса в сферата на личната охрана и нисанът — както всичките ни останали коли — беше модифициран с бронирани стъкла и врати, пневматични гуми, подсилени амортисьори и облицован със стиропор горивен резервоар. Били — нашият специалист по автопарка — беше подсигурил скарата с «бандаж», както го наричаше той — брониран панел за защита на двигателя.
Паркирах по диагонал и влетях в къщата от кафяв камък, из която още се носеше ароматът на сутрешното кафе, което само преди час си бях сварил в специалната машина за една чаша. Опаковах набързо голяма раница. Тук, за разлика от кабинета, стените бяха осеяни със свидетелства от миналото ми — дипломи, удостоверения от допълнителни образователни курсове, благодарности от бивши работодатели и доволни клиенти, сред които Държавният департамент, ЦРУ, ФБР. Също и британските МИ5. Имаше и няколко фотографии от по-ранните ми години, заснети във Вирджиния, Охайо и Тексас.