— Да не би да смяташ, че някой преследва Райън заради тях? Открил е нещо незаконно, нещо в управлението?
— Не — отвърнах.
— Тогава?… — удиви се Джоан.
Замислих се как най-добре да опиша стратегията си спрямо Уестърфийлд и в крайна сметка ми хрумна следното:
— Искам да подхвърля кокал на едно куче.
Глава 39
Макар и несъзнателно, Джоан и съпругът иМ сбърчиха едновременно чела.
По принцип не споделям стратегиите си с подопечните. Но сега сметнах за по-благоразумно да ги въведа в ситуацията.
Обясних им, че когато по-рано разговарях с Клер Дюбоа за проследяващите устройства — точно преди да се срещнем в «Хаят» — наистина обмислих възможността административната задача на Райън да е причината да го преследват.
— Помолих сътрудничката си да проучи въпроса, да провери главен детектив Люис, самия началник на управлението, хората в бюджетната комисия. Дори неколцина от градския съвет.
Дюбоа обаче не откри никакви улики за злоупотреби. Бе разговаряла с дузина служители и администратори в управлението, въоръжена с химикалка и калкулатор. Откритието на Уестърфийлд и Тийзли — движението на парите от една сметка към друга — не бе събудило подозрение у нея.
— Правилно — потвърди намръщено Райън. — Да, известни суми попаднали в погрешни сметки, но си останали там, докато не се усетили и не ги прехвърлили обратно. Затова ме включиха — не да разследвам, а да предложа по-добри процедури за придвижване на средства между отделите.
— Е, прокурорът е съзрял възможност за шумен процес срещу политическата корупция. Не го предупредих, че каузата е изгубена. По-скоро го поощрих.
Не споменах, че Фреди разбра и ми съдейства.
Не знам. Носеха се слухове…
— Не работите ли заедно? — попита Джоан.
Добър въпрос, а отговорът беше — не винаги.
— Ще му изпратя всичко необходимо, няма проблем — сви рамене Райън.
— Всичко. Но първо най-заплетеното.
Той се усмихна.
— Уестърфийлд пожела да разговаря с теб. Кажи му истината, но го остави сам да я тълкува.
— И иМ придай загадъчност — предложи Райън.
— Чудесно. Спомни си книгите за конспирации, които си изчел.
Джоан се повъртя още малко наоколо, привела неловко рамене. Разбирах, че иска да се обади на Аманда. Но не можех да иМ позволя. Не исках никой освен доверениците ми в ареста в Лаудън да узнава къде са момичето и Картър. Джоан обаче не настоя отново, пожела ми лека нощ и пое по коридора.
Забелязах компютъра на Мари върху канапето. Явно и тя си беше легнала. Внезапно почувствах колко необичайно притихнало е убежището без младата жена. Каквито и недостатъци да имаше, тя оживотворяваше атмосферата както никой друг подопечен.
Господин екскурзовод…
Райън донесе всички папки в дневната, където седях и четях имейли. Започна да ги подрежда на спретнати купчинки върху бюрото.
— Ето предястието — обяви услужливо.
Непроницаемостта и враждебността от първата ни среща бяха изчезнали безследно.
— Може ли един личен въпрос, Корт?
При тези думи обикновено заставам нащрек, но незнайно защо, сега отвърнах:
— Разбира се.
— Как стана бавачка на пораснали деца? Чакай, обидно ли звучи?
— На мен — не.
— Добре — засмя се той. — Как започна? Личен телохранител ли беше преди това или?…
— Краткият отговор е, че ме арестуваха.
Удивен поглед.
— Е, това изисква обяснение. — Райън закуцука към кухнята и подвикна: — Кафе?
— Да.
Донесе ми голяма чаша. Помнеше, че го пия черно.
— И така? — попита, продължавайки да разлиства документите си.
Разказах му как бях започнал да тренирам ориентиране в университета в Остин и как се заинтригувах от професионалното следотърсачество.
Райън се намръщи и аз обясних.
— Като индианците? — попита той.
— Точно така. И една седмица бях в Сан Антонио за състезание по ориентиране. Беше дълго, цял ден. Преминах контролния пункт по средата на трасето и реших да продължа по различен маршрут до следващия. Понеже понякога най-прекият маршрут отнема повече време. Прекосявах гъст храсталак и ми се стори, че чувам плач. Проверих и открих семейство. Очевидно бяха нелегални емигранти, прекосили Рио Гранде. Помислих си, че има ранен, и приближих.
— Говориш ли испански?
— Помага в Тексас.
И в настоящата ми професия.
— Сигурно.
— Бях облечен в състезателна униформа — нещо като анорак — и те не ме взеха за полицай. Попитах ги какво има. Отвърнаха, че някакви мъже ги преследвали. Откраднали портфейла на бащата — всичките му спестявания — и се опитали да изнасилят дъщерята. Бащата отнел пушката на единия, но мъжете още били по петите им. Носех си мобилния. Предложих им да позвъня за помощ. Те се стреснаха и ме помолиха да не се обаждам.