— Ами хората, които си искат парите? — попита Райън. — А Памук отлага.
— Платил е на една част. До няколко дни ще плати и на останалите. Получихме информация от отдела за икономически престъпления на Интерпол. Свързали са се с бюрата си в Лондон, Ню Йорк и на Кайманите. Проучили са компанията под лупа.
Райън се засмя горчиво.
— От няколко седмици моля международните момчета да поговорят с мен. Френските дори не благоволиха да ми върнат обаждането. Както и колегите им в Джорджтаун. Явно сте по-влиятелни от обикновените детективи.
Спомних си колко мрачно описа Райън статута си в управлението.
Дребни риби…
Джоан вдигна глава да демонстрира бегъл интерес, но бързо се съсредоточи върху компютъра. Почудих се какво я занимава. Нямаше интернет връзка, значи разглеждаше файлове от хард диска.
— Ето какво става. Памук изпраща парите на инвеститорите си в Близкия изток през дузина офшорни корпорации, регистрирани в Америка, Европа и Азия.
— Точно така. За да финансира терористични операции.
— Не. Инвестира в ценни книжа и дългове. Процедира така, понеже е искрено убеден, че арабските компании са солиден начин да се печелят пари, но американците инвестират с неохота в тях. Патриотизъм. А и някои акционери там няма да останат много доволни, че съдружниците им вечерят с бира и свинско и ходят на църква в неделя. Затова използва офшорните компании. Ако поровиш достатъчно надълбоко, всички подробности излизат наяве.
Райън въздъхна.
— Ако някой поиска парите си предсрочно, процедурата е по-дълга, отколкото при американски фонд заради многото корпорации и законодателството отвъд океана. Отнема време, но е напълно законно. Никой не е ограбен. Всъщност тази година възвръщаемостта на инвестициите е с четири процента по-висока от «Стандарт & Пауър».
— Няма престъпление, няма нужда от наемник.
— Точно така.
— По дяволите! — измърмори той. — Задънена улица.
Положението се затягаше. Един от най-добрите наемни убийци в бранша преследваше Райън Кеслер. Не заради двата му съществени случая. И не заради административната му работа.
Теорията на играта взема под внимание и известното, и неизвестното в уравнението. Не се знае на коя страна ще се търкулне зарът, коя карта е следващата в тестето, каква стратегия ще избере противникът при следващия си ход.
Треперещата ръка понякога вдига погрешната фигура. Винаги обаче знаеш кой е противникът и каква цел преследва.
Тази игра обаче беше различна. Аз не познавах противника, а само фигурата върху дъската — офицер или топ — Хенри Лавинг.
Не знаех дори правилата на играта.
Бридж ли играехме, «Арима», табла, «Го»? «Играта на живота»? Покер?
Неизвестни, само неизвестни.
Райън Кеслер разтърка ранения си крак и се вгледа в картината над камината — поредната порция дебели коне върху тънки крака.
— Сигурно все пак е някой от дребните случаи. Не ми изглеждаше вероятно, но явно е така. Кражбата на самоличност или кредитните карти?
Глас зад гърбовете ни се обади решително:
— Не, не са те — каза Джоан.
С Райън се обърнахме към нея.
— Имам отговор — промълви тя, вдигна очи от компютърния екран и махна презрително към него.
— Лавинг не преследва Райън… А сестра ми. Проклетата ми сестра.
Глава 41
Райън се намръщи.
— Мари? Не е възможно, фамилията иМ не е Кеслер.
Джоан погледна към мен.
— Пишело ли е някъде: «Заловете Райън Кеслер»? В онзи имейл.
— В заповедта за действие? Не. Но се споменаваше «Кеслер» и вашият адрес.
— Където живее Мари — контрира Джоан.
Поразмислих.
— Вярно е. Но защо смяташ, че е тя?
Джоан кимна към компютъра на сестра си.
— Мари го остави тук снощи.
Спомних си, че го бях видял, когато се върнах от дома на Гарсия.
— Питах се дали Андрю не стои зад това. Исках да проверя дали някой от старите иМ имейли не потвърждава идеята ми.
Съпругът иМ погледна към мен.
— Андрю. Възможно ли е?
— Не — отвърнах. — Проучихме го. Помолих сътрудничката си веднага щом чух да споменавате името му. В колата в събота. Помните ли, че позволих на Мари да му се обади? За да разбера телефонния му номер. Клер го провери. Чист е — от наша гледна точка. Има няколко обвинения за нанасяне на побой и за домашно насилие. Няколко ограничителни мерки. Но няма връзка с Хенри Лавинг.
— Не говоря за Андрю — прекъсна ме Джоан. — Открих нещо друго. Вижте.
Тя обърна компютъра към нас. Зърнах логото на «Глобал Софтуер Иновейшънс» върху екрана, с чиято помощ Джоан отвори папката. Появиха се няколко нови снимки на сестра иМ — серията в центъра на Вашингтон, включително двете, между които иМ помогнах да избере. Джоан увеличи друг кадър — бях го виждал, но без да му обърна внимание. Двама мъже, потънали в сериозен разговор в кафене на открито някъде около мола. Единият изглежда наближаваше шейсетте, а другият бе с двайсетина години по-млад. Фонът беше замъглен — навярно преднамерено извън фокус — и напрегнатите лица на мъжете привличаха погледа.