281
Започнал да следва психология в Босфорския университет, но през третата година зарязал учението и се присъединил към терористите в планините. Беше интелигентен, смел и вярваше непоклатимо в каузата си. Когато се върнахме в планината, открих честотата им и пак се свързах с Джемшид. „О, капитан Ешреф!“, възкликна той със същия безочлив, язвителен тон. „Браво, Мехмет! Позна ме“, похвалих го. След кратко мълчание отвърна самонадеяно: „Явно и ти си ме познал“. Напомних му, че още не сме се срещали лице в лице. „Очаквам с нетърпение този момент“, добавих. Той не пропусна да ме жегне: „Не бой се, капитане. Няма да чакаш дълго. Но дано срещата ни да не те натъжи и разочарова“. Говорихме няколко пъти така, без пътищата ни да се пресекат. Устройвахме му засади, но той никога не се появяваше там, където го чакахме. Сякаш надушваше засадата, усещаше капана от километри. Това продължи четири месеца. През последната седмица на април се върнахме в щабквартирата. Останахме там до началото на май и пак поехме към планината Джуди. В подножието има стражево село. Оттам се снабдявахме с провизии. Агата на селото Хамит беше приятен събеседник. Предните му зъби бяха златни; имаше четири жени. Минехме ли оттам, колеше овца да ни нагости с курбан. Разбираше се добре с всички от щабквартирата, но най-сърдечно се отнасяше с отряда ни. Беше приятел с всичките ми хора. Всъщност дори станах кръстник на един от внуците му. Хамит ага имаше слабост и към броениците. Щом някой от отряда отиваше в отпуск, заръчваше да му донесе броеници. Сержант Решит донесе от родния си град Ерзурум красива броеница от черен кехлибар и старият ага се зарадва като дете. Обсипа Решит с благодарности и похвали. Както и да е… след като напуснахме щабквартирата в началото на май, пренощувахме в селото, в дома на Хамит ага. Тръгнахме след залез-слънце на другия ден. Намазахме си челата, скулите и брадичките, всички части от лицето, които се белеят в тъмното, с черна боя. Заиз-качвахме тихо скалистите възвишения. Мислех за Джемшид. Бях готов на всичко, за да го заловя. Беше топла пролетна нощ
282
и пълната луна сияеше на небето като сребърно цвете. От планините подухваше благоуханен ветрец. Движехме се предпазливо на около метър един от друг. Най-отпред, на двайсетина метра от мен, вървяха Йорго от Бююкада и Оруч от Измит. Както издава името му, Йорго беше грък по произход. В лагера за новобранци другите войници го наричаха подигравателно Гърка. Това го ядосваше и за да се докаже, той винаги заставаше на предна линия в сраженията. Бях го забелязал и охотно го включих в отряда си. Йорго свиреше блестящо на китара и притежаваше забележителен слух. Различаваше дори най-недоловими звуци. Оруч от Измит също се отличаваше с изострени сетива. Затова двамата винаги водеха отряда нощем. Около полунощ наближихме Бойнузкия проход - от другата страна на ниското възвишение вдясно от нас. На около стотина метра от възвишението забелязах някой да идва към мен. Беше Оруч. „Йорго казва, че нещо не е наред, капитане“, прошепна ми той. Спрях отряда. Войниците се снишиха тихо зад скалите. Промъкнах се до Йорго. Залегнал зад скалите, той наблюдаваше зъберите, които наричахме Бойнузки проход. Попитах го какво става. Без да отлепя очи, той ми обясни, че доловил движение и чул звуци. Наострих уши. „Шепот, триене на плат в камък“, уточни Йорго. Попитах го дали е сигурен. Посочи ниската скала на десетина метра пред нас. „Отначало не бях. Пропълзях до този камък и пак чух звуците. Там има хора.“ Бойнузкият проход е идеално място за засада. Подсигуриш ли околните хълмове, навлезлите в прохода нямат шанс да се измъкнат живи. А и пълната луна щеше да осветява мишените като посред бял ден. От прохода ни деляха поне четирийсет метра. Нямах представа как е чул звуците оттук. Погледнах към прохода. Видях само неподвижни скали, блеснали под лунните лъчи. Реших да проверим с термалната камера. Тя засича телесната топлина и показва живите същества. Камерата наистина долови движение. Предположих, че са диви животни. Йорго обаче настоя - бил чул шепот. Не биваше да излагам хората си на риск. „Да речем, че са терористи. Възможно ли е