283
да са те видели?“, попитах. „Съмнявам се, внимавах много.“ С Йорго пропълзяхме между скалите и се върнахме обратно. Притеснен от чакането, сержант Решит ни пресрещна. „Да прочистим мястото с гранатомета, та да разберем има ли някой, или не“, предложи той, след му съобщихме подозренията си. Не се съгласих с него. Засадата най-вероятно бе организирана от Джемшид. Разбрал е, че сме напуснали щабквартирата и е решил да ни издебне по нашия маршрут. Предложих да се придвижим наляво към по-стръмната скала, да се изкачим за пет-шест часа до гористото възвишение с изглед към прохода и да им сервираме неприятна изненада, принуждавайки ги да паднат в капана, който са ни подготвили. Съществуваше, разбира се, възможност Джемшид да се отегчи и да си тръгне междувременно, но се съмнявах упорит воин като него да се поддаде на нетърпението. А и рискът си струваше. „Ами ако грешим?“, попита сержант Решит. Имаше право. Всички мъкнехме на гръб по двайсет и пет килограма провизии плюс базуките. „Ако грешим, поне ще се поразтъпчем. Достатъчно се излежавахме в щабквартирата“, усмихнах се аз. Сержантът настоя да уведомим командването. Знаех, че не бива, ала не смятах да разколебавам хората си със съобщение за информатор в щабквартирата. „Ще докладваме, след като се уверим - обещах. - Не искам никой да взема на подбив отряда ни.“ Думите „отряда ни“ свършиха работа. Никой не искаше да ставаме обект на подигравки в щабквартирата. Оттеглихме се и започнахме тежкото изкачване по стръмния зъбер. След известно време стана ясно, че двата гранатомета ни затрудняват. Войниците, които ги носеха, плувнаха в пот след има-няма петдесетина метра. Скрихме гранатометите в гъсталака и продължихме нагоре. Сега оставаше да разчитаме на автоматите. На всеки час давах почивка на хората си, иначе нямаше да успеем да се изкатерим до върха. Призори бяхме изтощени до смърт. Ала при мисълта да заловим Джемшид и да унищожим терористичната му група забравях горещината и умората. Стигнахме върха по залез-слънце на следващия ден. Около нас се валяха само камъни -
284
малки и големи. Силите на мъжете ми бяха изцедени докрай. Строполиха се между камъните да отдъхнат. Моето любопитство обаче надвишаваше умората. Затаил дъх, пропълзях до самия връх. Бойнузкият проход се виждаше на десетина метра под нас, но не забелязах никого. Тъкмо си казах, че сме сгрешили, и нещо проблесна. Взрях се и зърнах цев на „Калашников“. Явно се криеха в пещерите под нас. Не бяха вървели през деня, за да не ги открият хеликоптерите, прелитащи над местността. Чакаха да падне нощта. Върнах се тихо при хората си. Обясних им къде са терористите и че ще действаме, след като се стъмни. Изморените лица на войниците ми грейнаха. Започнахме да се подготвяме безшумно за битката. Не знаехме колко са долу, но бяхме чували, че групата „Кава Ковача“ наброява някъде между двайсет и пет до четирийсет бойци. Ние бяхме само седемнайсет. Затова се налагаше да свалим седемнайсет от тях с първите изстрели и да се надяваме да ги довършим с вторите, възползвайки се от фактора изненада, понеже те едва ли ни очакваха тук. След два напрегнати часа, когато всичко наоколо стана пепелявосиво и после потъмня съвсем, тръгнахме към върха на стръмнината. Пълната луна се намираше от другата страна на планината и засега не ни осветяваше. Това също ни даваше предимство пред врага, защото ние виждахме, а те - не. Погледнахме надолу с биноклите за нощно виждане и впечатляващата гледка ни изпълни с въодушевление. Ловците - преброихме двайсет и четирима, - разположили се край прохода, дебнеха търпеливо, наблюдавайки пътеката под тях. Наредих на хората си да си разпределят мишените и да чакат да им дам сигнал за стрелба. Исках да разбера кой е Джемшид и да го обезвредя с първия изстрел, за да не се измъкне. Трудно ми беше обаче да го различа сред необичайно притихналата група. В самия край на прохода стоеше мъж. Неколцина отиваха при него, питаха нещо и се връщаха по местата си. С надежда той да се окаже Джемшид, се прицелих в капачката на коляното му. Хората ми също се бяха прицелили. Всички знаеха добре колко важен е първият изстрел. Погледнахме се за последно, дадох
285
знак и автоматите затрещяха оглушително. Видях как мъжете под нас падат и се гърчат по земята. Бях улучил човека, когото смятах за Джемшид, и тъкмо вземах на мушка другиго, когато се случи нещо неочаквано. Хюсейн от Кемах, застанал вдясно от мен, падна прострелян. Надигнах глава и забелязах пушка да ни обстрелва от съседния връх. Явно бяха взели предпазни мерки, поставяйки стрелец на възвишението. „Залегнете! На върха до нас са!“, изкрещях и се хвърлих на земята. Войниците ми обаче не осъзнаха веднага какво става. Чух, че още един се свлече прострелян. Когато оръжията ни замлъкнаха, замлъкна и пушката на съседното възвишение. Отначало не разбрах защо, но после осъзнах, че стрелецът не ни вижда и се ориентира по шума на автоматите ни. Огледах възвишението с бинокъла. До слуха ми долитаха болезнените стенания на терористите под нас. Някой от прохода извика нещо на кюрдски на мъжа на възвишението. Сигурно питаше колко сме. Стрелецът помръдна и аз забелязах лявото му рамо. Прецених, че ще опита да ни преброи, и се прицелих. Не сбърках. Той надигна предпазливо глава. Подаде лицето си до половината, но явно не виждаше добре и проточи шия още малко. Вече имах ясна мишена и натиснах спусъка. Видях го как пада. Настана време да се заемем със своите рани. Сержант Решит, ръководител на първата офанзива, докладва, че Абдюлкадир от Синоп и Хюсейн от Кемах са ранени. Хюсейн бил пострадал сериозно. Наредих да поискат помощ от щабквартирата. Молейки се мислено Хюсейн да оцелее, вдигнах бинокъла и погледнах надолу. Петнайсет терористи бяха простреляни, а другите ги нямаше. Сержант Решит настояваше да изчакаме подкрепление от щабквартирата или поне хората на Хамит ага, но аз не исках да пропусна възможността. Не биваше да позволявам на „Кава Ковача“ да се прегрупират. Освен това мислех, че съм ранил Джемшид и той няма да успее да стигне далеч с разтрошено коляно. Оставих двама войници и сержант Решит да се грижат за пострадалите, а с другите се за-спускахме безшумно надолу по възвишението към прохода Бойнуз. Биноклите за нощно виждане бяха най-голямото ни