290
държи броеница. „Ти да не би да не искаш да ме заловиш?“, отвърнах, впил очи в броеницата. Тялото на Джемшид обаче хвърляше сянка върху нея и не различавах добре мънистата. Той се засмя и вдигна към устата си ръката, стиснала броеницата. Тогава разпознах броеницата на сержант Решит, която донесе на Хамит ага от Ерзурум. Изумих се. Спомних си думите на Хамит на раздяла и се усмихнах горчиво. „Прав си, капитане -продължи Джемшид, разтълкувал погрешно усмивката ми. - И аз изгарях от желание да те заловя. Сигурно е някакъв екзистенциален стремеж, необходимост да докажеш себе си. Като в играта „Царя на крепостта“, която играехме като малки. Интересна игра. Първо издигаш кула от пясък, после някой се качва отгоре с вик: „Това е моята крепост“. Другите деца се опитват да го смъкнат оттам и да заемат мястото му. Най-силният се изправя отгоре и крещи като приятеля си, когото е победил: „Това е моята крепост“. И ние играем такава игра. Само че по-жестока, кървава версия.“ Възразих, че не играя игра, а искам да спра жадните за кръв врагове на държавата. „Хайде, капитане“, проточи отегчено той. „Интересен мъж като теб не бива да говори с клишета“. Стори ми се странно защо ли ме намира за интересен. И тогава за пръв път осъзнах, че изпитва уважение към мен. А най-странното бе, че дълбоко в себе си аз също го уважавах. Не биваше обаче да го показвам. „Не е клише -възнегодувах разпалено. - Готов съм да жертвам живота си за тези ценности.“ Той пристъпи още по-близо до мен и кимна: „Добре, няма да споря. Но не ти вярвам. Както и да е… суеверен ли си, капитане?“ Поклатих отрицателно глава. „А аз съм. Отрядът ти се състои от тринайсет войници. Не бива да убивам всички, защото тринайсет е нещастно число. Трябва да се пазим от него.“ Разбирах прекрасно, че не е суеверен. Обзет от любопитство, зачаках какво ще последва. „Тоест смятам да убия дванайсет.“ Погледнах войниците си. Лицата на повечето излъчваха решимост. Забелязах обаче, че Оруч трепери. Прииска ми се да му помогна, да го окуража, но не можех да направя нищо. „Има и друга спънка - продължи Джемшид. - Не оби-
291
чам да смесвам нещата. Когато ям плодове след вечеря например, избирам или кайсии, или сливи, или диня. Не ги смесвам.“ Безсмисленото му бръщолевене ми опъваше нервите. „Стига глупости!“, извиках му, отчасти и за да вдъхна смелост на войниците си. „Искам да кажа, че ме сърбят ръцете да те убия. Но имаме дванайсет войници и един командир. Понеже не обичам да смесвам нещата, ще убия или теб, или войниците.“ - „Убий мен!“, изкрещях аз, изненадан от собствената си смелост. Джемшид ме погледна възхитен. „Поздравявам те за куража, но ти си само един, а те са дузина опитни войници.“ Усетих как мъжете ми се напрягат. Разбрах, че този разговор постепенно се превръща в мъчение. Джемшид несъмнено щеше да убие всички ни, но явно смяташе да се позабавлява, преди да дръпне спусъка. Трябваше някак си да го спра. Внезапно скочих на крака и се хвърлих към него, но той се отдръпна. Паднах по лице и в същия момент някой ме ритна силно по главата. Събудих се с ужасно главоболие. Чух бръмчене на мухи. Помъчих се да вдигна глава, някаква течност обаче буквално бе залепила лицето ми за скалата, върху която лежах. След малко щях да осъзная, че течността е собствената ми кръв - стичаше се от главата ми. Седнах бавно и облак мухи отлетя от тялото ми. Дебелите насекоми се приземиха на няколко метра от мен. Крилете им блестяха под слънчевите лъчи. Погледнах към тях и тогава забелязах войниците си. Лежаха в локви кръв на същото място, където предния ден бяхме убили петнайсетима терористи. С отчаяна надежда, че някой е оцелял, тръгнах бързо към тях. Огледах всеки. Бяха мъртви до един: Йорго, Оруч, Осман, Насър, Ихсан, Айхан, Мустафа, Назми, Селим, Еркан, Атилла, Муртеза. Ръцете им бяха завързани зад гърба. Всички бяха простреляни в тила. Яростно заудрях с юмрук по скалата, но скоро се строполих от изтощение. С усилие на волята се успокоих и седнах. Огледах се за радиоприемника - не го открих никъде. Бяха взели и него, и всичките ни оръжия. В манерките ни обаче имаше вода. Измих си лицето и раната на главата. Подпирайки се на скалите, тръгнах надолу към пътя. Не