294
сам. Посещавах ги понякога, но после конфликтът в региона се задълбочи и нямах възможност да ги виждам. Съпругата ми плачеше по телефона и ме умоляваше да използвам връзки, за да ме преместят в Истанбул. Не бях в състояние да моля командирите си. Дядо беше достоен войник и аз исках да следвам неговия пример. Сърце не ми даваше да постъпя егоистично, когато хиляди момчета жертват живота си за страната ни. Не можех, колкото и да ми се искаше. Съпругата ми не ме разбираше. Когато ме раниха, дойде да ме види в болницата и веднага ми се нахвърли: Виждаш ли! Казвах ти! Едва не те убиха. Излезеш ли от болницата, уреди да те преместят в Истанбул.“ Докато я слушах, си спомних как войниците ми скъсаха кален-дарчетата си. Всеки войник има календар, в който задрасква изминалите дни, за да знае колко му остават до уволнението. Когато сформирахме отряда, войниците ми дойдоха при мен и заявиха: „Капитане, решихме да скъсаме календарите“. Попитах ги защо. Отвърнаха: „Защото ни отвличат вниманието“. Сетих се за постъпката им и думите на жена ми ме наскърбиха дълбоко. Помолих лекаря да не я пуска повече при мен. Тоест учтиво я изгоних от болницата. Тя разбра, естествено, и оттогава отношенията ни са обтегнати. Изпращам и пари всеки месец и от време на време пътувам до Истанбул да видя дъщеря си. На практика обаче с брака ни е свършено. Донякъде съм склонен да я разбера. Все пак тя просто иска да има съпруг до себе си, да живее спокойно. А аз не мога да се променя, животът ми се е стекъл така, че не съм способен да бъда мъж по неин вкус.
Ешреф замълча. Дръпна два пъти от цигарата си и се взря в мрака. Есра се пресегна и го улови за ръката.
- Преживял си ужасни неща… Но си се справил. На твое място мнозина биха изгубили разсъдъка си.
Той се втренчи в очите и. Не ги виждаше ясно в тъмнината.
- Не ти разказах тази история, за да разбереш какво съм преживял. Разказах ти я, за да проумееш колко опасни и коварни са сепаратистите. Не бива да подценяваме връзките, които поддържат с хората. Имат талантливи командири и бойци, го-
295
тови да умрат и да убиват, способни на всякакви подлости, за да постигнат целите си. Ако са решили, че е възможно да спечелят подкрепа в бившите арменски села, не биха се поколебали да отмъстят за убийства, извършени преди седемдесет и осем години, стига да послужи на каузата им.
Есра не знаеше какво да отговори. Историята му я трогна, но не разсея съмненията и. А най-силно я терзаеше невъзможността да признае на Ешреф, че тя не доказва абсолютно нищо. Усетила болката му, Есра продължи да гали нежно ръката на този войник с ранена душа.
296
Двайсет и първа плочка
Всички в града споделяха болката ми. След смъртта на татко не само станах дворцов писар, но и спечелих незаслужена слава сред благородниците и простолюдието. Минувачите по улиците ме разпознаваха и приветстваха сина на Арарас, мъжа, спасил града, жертвайки живота си. Всички възхваляваха баща ми и ме съветваха да бъда смел и мъдър като него. Така, с все-отдайността и достойнството, наследени от татко, аз започнах да изпълнявам задълженията си на дворцов писар.
Цар Пизирис ме извика още първия ден. Придружен от царицата си, ми каза следното: „Уважението, което изпитвах към баща ти, не е единствената причина да те назнача за дворцов писар. Поверих ти тази длъжност не защото предците ти са я изпълнявали поколения наред. Искам да бъдеш в двореца, понеже си сред най-образованите млади мъже в държавата. Похвалите разглезват младите и ги отклоняват от правия път. Но аз те познавам. Ти си не само ерудиран, но и почтен. Възпитателите ти са те подготвили добре и правилно. Дали са ти не само познания, но и са те научили как да ги използваш. За мен ще бъде удоволствие да си при нас“.
С тази реч получих поста, за който първо дядо Митанува, а после и баща ми Арарас ме подготвяха от дете. Татко непрекъснато ми повтаряше, че да си дворцов писар изисква жертви. „За да изпълняваш дълга си, трябва да загърбиш всичко, което ти пречи.“ В началото се опасявах да не би татковият помощник Лаймас да се опита да ме измести от завист. Безпокоеше ме и връзката ми с Ашмуникал.
Първата ми тревога се разсея бързо. Лаймас не си придаваше важност и не личеше да се чувства обиден. Напротив -оттегли се в сянка и ми позволи да покажа познанията, опита и таланта си. Подкрепяше ме и се държеше по-учтиво и почтително от необходимото. Това несъмнено не бе случайно, но аз, наивният Патасана, го приемах като знак за уважението, отдавано някога към баща ми.
297
Колкото до второто ми безпокойство, страстта, без която не можех, моята първа любов, моята първа жена, първата зеница на окото ми, Ашмуникал… Новината за появата ми в двореца бързо стигна до Ашмуникал. Една сутрин я сварих седнала на пейката в библиотеката да чете легендата за бог Телипину. Погледна ме с проницателните си тъмни очи, в които се четеше толкова укор, колкото копнеж и състрадание. Погледът и ме накара за миг да забравя дълга си, кой съм и къде съм. Веднага седнах до нея. Беше рано и в библиотеката нямаше никого. Тя докосна косата ми и се вгледа в лицето ми съсредоточено, нежно и любящо, сякаш искаше да запомни всяка черта, всяка извивка, всеки оттенък; сякаш никога вече нямаше да го види. После се отдръпна внезапно и с глас, натежал от страх, ми каза: „Променил си се“.