Ашмуникал бе предугадила намерението ми, бе прочела какви думи се каня да изрека: „Трябва да прекратим връзката си, не бива да предавам своя цар, не бива да петня достойнството, наследено от баща ми“. Престорих се обаче, че не я разбирам. Отвърнах и: „Толкова много неща се случиха“. Големите и кафяви очи заискриха като неподвижна вода. „Смъртта на баща ти ме натъжи много.“ - „Такава е била волята на боговете“, въздъхнах аз. Тя имаше вид на човек, вече приел неизбежната си участ. Ала не отлепяше от лицето ми очите си, изпълнени с копнеж и любов. Виждали ли сте как кошута, ранена от опитен стрелец, полага последно усилие да се задържи на крака? Като ранена сърна Ашмуникал поклати бавно глава и ми заговори с дълбока въздишка: „Толкова много си се променил, Патасана. Лицето ти е изгубило невинността си, блясъкът в очите ти е угаснал, гледаш ме като мъртъв гълъб. Изтля ли огънят в теб, или се крие някъде зад побледнялото ти лице, изваяно сякаш от бездарен скулптор? Състарил си се, Патасана. Бръчките по лицето ти са по-дълбоки, а устните, някога готови винаги да се усмихнат, се срамуват да изпитват радост. Изглеждаш като човек, понесъл цялото бреме на света върху плещите си. Обаятелната ти свенливост се е превърнала в безвременна безжизненост. Тялото ти, пъргаво като на строен жребец, сега е мудно като
298
стара костенурка. Забравил си ме, Патасана, и присъствието ми вече не те изпълва с вълнение. Гледаш ме, сякаш съм глинена плочка. За теб гласът ми не е по-различен от гласовете на всички други жени в двореца. Изтръгнал си ме от сърцето си, както селянинът изважда от земята нежеланите бурени“.
Прииска ми се да кажа на просълзената Ашмуникал, че не е права, че все още я обичам отчаяно, до полуда, но скръбта ме сломява. Прииска ми се да и повторя татковите думи: „Както Ефрат дарява изобилие на земята, житните класове дават зърно, кайсиевите дървета раждат плод, овцете ни хранят с месо и мляко, царят управлява държавата, а войниците се сражават, така и аз трябва да изпълня свещения си дълг. Аз, Патасана, внук на Митанува и син на Арарас, свещен писец на боговете, не мога да се отрека от този дълг в името на любовта. Ала ти ще останеш завинаги в сърцето ми като рана, която не заздравява, като болезнения копнеж на пътника, далеч от дома, като безсмъртната надежда на затворника, бленуващ свободата, но обречен да умре“. Но не продумах. Слушах я мълчаливо, а болка, по-дълбока от тъгата на Ашмуникал, разкъсваше сърцето ми.
Ала в името на занятието, изпълнявано от предците ми поколения наред, в името на честта на цар Пизирис, на държавата си и на боговете се отказах от тази неземна наслада, от щастието, което ме приканваше да го приема. Предадох себе си. Предадох нежните мигове на младостта си, безценни, неповторими мигове. Постъпих, както беше редно. Отвърнах се от онова, от което не биваше да се отвръщам. Залостих в тъмно подземие благоуханния ветрец в градината ми. Прокудих от сърцето си вълшебната радост и тялото ми опустя като изпита чаша вино. Разбирах, че предавам Ашмуникал, и разтрепераните ми устни успяха да промълвят само две думи: „Прости ми“. Само това успях да кажа: „Прости ми“. Ашмуникал не отговори. Остави ме сам с отчаянието ми, със свещения ми дълг, със сериозността ми и с предателството ми и тихо се отдалечи. Срещнах я отново едва след две години, когато паднах в краката и в същата тази тясна стаичка в библиотеката.
299
Двайсет и втора глава
Археологическият екип се бе събрал в малкото помещение на библиотеката. Бернд докосна нежно попукания камък в пръстта.
- Това несъмнено са останките от стената, зад която Пата-сата е скрил плочките си.
Разкопките бяха разделени на квадратни участъци с размери пет на пет метра. В единия, Д5, се намираше десният ъгъл на стаичката, където Патасана бе написал плочките си. Тъкмо там откриха останки от две стени.
- Значи Патасана е скрил тук плочките си? - попита Мурат, бършейки потта от челото си.