64
им колеги бяха възприели методиката им. Затова нямаше да е лесно да откаже да включи човек като Бернд в екипа. Есра смяташе, че единственият изход е да се примири с неприятното му поведение и да отбягва конфликтите на всяка цена. Сега обаче отношението на Бернд я изненада. Неволно се поколеба дали не го е преценила неправилно. Навярно причината да е несговорчив бе, че се намира далеч от любимата си Вартухи. Реши да бъде по-снизходителна към него.
- Радвам се, че мислиш така - погледна го благодарно тя.
- А как иначе? - възкликна Бернд, без да прикрива факта, че намира поведението на Есра в момента за ненужно емоционално. - Вършим най-трудната работа на света. Споровете са неизбежни, но най-важното е да не се нарушава дисциплината. Както каза сутринта, ти отговаряш за разкопките.
Есра долови презрението в думите му, но реши да не му обръща внимание. За пръв път от началото на разкопките бе провела спокоен диалог с Бернд. Разбираше колко различни са двамата, но днешният разговор ги бе сближил, стопявайки леда помежду им.
65
Пета плочка
Никога не видях дядо ми Митанува и баща ми Арарас да проявяват близост един към друг. Всеки имаше различно обяснение за враждебността помежду им. Дядо твърдеше, че татко е по-коварен лъжец от асирийски търговец. Бил не само зловредно семе и неверен син, но най-добре образованият подлец по бреговете на Ефрат.
Дядо потвърждаваше първата част от разказа на татко. „Когато боговете взеха Тунави, възлюбената на моето сърце, бях като сом на сухо. Чувствах се объркан, не знаех какво да правя - обясняваше той. - Забравих не само, че съм баща, забравих и самия себе си. Тунави бе детската ми любов, израснахме заедно. Беше всичко за мен. Когато умря, всичко изгуби смисъл. Не исках да виждам и да разговарям с никого, дори с благодушния ни цар Каманас. С разрешението на земния любимец на бога на бурите, нашия храбър цар Каманас, взех двама предани слуги и се оттеглих на малък остров сред водите на Ефрат. Робите ме откараха със сал на острова и се върнаха. Три дни и три нощи тичах из острова като обезумял. Три дни и три нощи вих от болка като куче. Три дни и три нощи плаках като старица. Към края на първия ден останах почти без глас. Към края на втория ден сълзите ми пресъхнаха. Към края на третия ден нямах нито капчица сила, а призори на четвъртия ден ослепях за светлината. Когато отново видях светлина, бях у дома в леглото си. Напразно ръцете ми търсеха из благоуханните хладни завивки моята красива Тунави, любовта на сърцето ми, жената, която изпълваше ложето ми с радост. Точно когато черният тюл на зазоряването се канеше да обгърне сърцето ми, се случи нещо съвсем неочаквано. Милостивият цар Каманас дойде в дома ми. Представяш ли си? Великият герой, царят, земният наместник на боговете, самият цар Каманас дойде в дома ми, построен по негова заповед, върху земя, дарена ми от него! Взе бебето в скута си. „Виж - каза ми, - това е твоят син. Виж какво прекрасно дете е. Ще му дам името на баща си. От-
66
тук насетне ще го наричаме Арарас.“ После ми подаде бебето. Объркан и засрамен, го взех в скута си. С болка, с обич притиснах към гърдите си своето дете, несъзнаващо невинността си, сиротността си. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече го обиквах. Водех го навсякъде със себе си и гърдите ми се изпълваха с гордост от способностите му. При всяка възможност водех сина си при нашия господар, храбрия цар Каманас. Великият цар Каманас се привърза много към малкия Арарас и ни оказа честта да му позволи да се образова заедно със собствения му син Астарус. Когато ми съобщиха новината, се преизпълних с радост и от очите ми като водопади рукнаха щастливи сълзи. Дни наред бях като опиянен от честта, оказана от царя на семейството ни. Но тъмното предателство, с което се сблъсках по-късно, ми показа каква глупава грешка съм допуснал. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече заприличваше на мен - физическата прилика обаче не засягаше поведението му. Той беше достолепен като жрец, прилежен като роб и интелигентен като опитен писар. Богът на бурите Тешуб го бе надарил с всички качества, които бащите искат да виждат у децата си. Нито веднъж не ми се противопостави, независимо с колко тежки думи го корях. Винаги ме изслушваше, но в очите му пробягваха сенки, а делата му бяха подмолни и това ме плашеше. Нито веднъж не съзрях детинско изражение в погледа му или наивна усмивка върху устните му. Дори в онези дни делата, думите и усмивката му бяха сдържани и премерени като на писар, следващ своя цар. Приятелите ми хвалеха достойнствата му. Аз обаче се тревожех. И не след дълго разбрах, че тревогите ми не са били безпочвени. Когато могъщият ни цар Каманас падна от коня си по време на лов на лъвове и загина, съдбата се усмихна на моя син и на младия цар Астарус, който никога не прекършваше волята на сина ми. След края на четиринайсетдневната погребална церемония, преди пепелта на храбрия ни цар Каманас да се е слегнала в урната, двамата започнаха да осъществяват съзаклятието си. Родният ми син Арарас убеди младия цар Астарус да се отърве от възрастните