- Както ти казах, страхувам се да не пострада човек от екипа.
162
- Никой няма да посмее да ни нападне. Знаят, че капитанът ни пази.
- Но сепаратистите едва ли ще да се уплашат от това -възрази тревожно Есра. - Убивали са учители, отвличали са инженери…
- Но в този район няма сепаратисти!
- Капитанът твърди, че изпълняват тайни операции и кланът Генчели ги подкрепя. Най-младият им син, Махмут, бил в планината. По думите на капитана, Мюслим, старейшината на клана, симпатизира на сепаратистите и най-малкото би им съдействал охотно.
Тимъти се облегна назад и поклати глава:
- Капитанът не гледа обективно на събитията. Така става, когато човек участва дълго във война. Най-добре не приемай твърде на сериозно идеите му.
- Не си ли малко несправедлив? - попита Есра, леко обидена от думите му. - Капитанът ни помага много. Ако не беше той, нищо чудно отдавна да бяхме прекратили разкопките.
- Не ме разбра правилно - обясни Тимъти. - И аз харесвам капитана. Не се съмнявам, че е честен войник. Но страда от нещо като болест. Нарича се военен синдром. Поражда лудост, параноя.
- Звучиш като човек, който говори от личен опит - констатира Есра с въпросителна усмивка.
- Защото съм воювал - отвърна американецът. - Бях морски пехотинец във Виетнамската война.
Усмивката на Есра застина.
- Шегуваш ли се?
- Защо да се шегувам? Не ти ли приличам на човек, способен да участва във война?
Очите на Есра се плъзнаха по атлетичното му, мускулесто тяло.
- Не, не - поклати глава тя. - Друго имах предвид. Чудно как човек като теб е участвал във война, при това на хиляди километри от дома?
163
- Вярно е, бих се във Виетнам. В сърцето на конфликта. И останах там, докато САЩ не изгубиха войната.
Изненадата по лицето на Есра се превърна в подозрение. От време на време и се беше струвало, че пропуска нещо, скрито зад широките познания, богатия опит и зрялото поведение на Тимъти. Изглеждаше и необичайно човек да се държи толкова добре и да не допуска грешки. От друга страна, нямаше причина да се съмнява в него. Сега обаче за пръв път разбра, че колегата, комуто се доверява най-много, е участвал във война.
- Не работиш за ЦРУ, нали, Тим? - попита го полушеговито тя.
Американецът се засмя гръмко.
- Стреляш право в целта - отговори и, когато се овладя. -В момента разговаряш с експерта на ЦРУ по Близкия изток Тимъти Хърли. Провеждам разузнавателна операция. И използвам археологията като прикритие.
- Не вземаш насериозно въпроса ми! - укори го Есра, опитвайки се да замаскира подозренията си с насмешка. - Не забравяй, че един от пионерите на археологическите разкопки в този регион е бил прочутият английски шпионин Лорънс.
- Разбира се, права си. Именно неговия пример следвам -кимна Тимъти, доволен от възможността да доукраси шегата. -Той ми е кумир. Всъщност кодовото ми име в ЦРУ е Лорънс. Но моето не е Лорънс Арабски, а Лорънс Баракски.
Есра също се засмя.
- Параноята е заразна - отбеляза Тимъти с по-сериозен тон. - И ти си я пипнала от капитана.
- Наистина ли си се бил във Виетнам?
- Нали ти казах.
- Защо се би?
Усмивката и се бе стопила; наблюдаваше колегата си с очи, изпълнени с недоумение.
- Учих в „Йейл“ с военна стипендия. Татко беше началник смяна в завод за производство на телевизори. Нямаше достатъчно пари да ме изпрати в „Йейл“. Можех да уча само ако ми
164
отпуснат стипендия. А студентите, които получават стипендия от военните, си изплащат дълга, като служат в армията.
- Значи не си участвал по собствено желание?
Тимъти обмисля въпроса известно време и накрая отговори:
- Всъщност исках да участвам във война. Бях млад. И не особено предприемчив. Още нямах цел в живота. Исках да изпъкна. През онези дни протестите срещу войната вече започваха, но аз не се включих в тях. Навярно защото бях срамежлив, а и защото не харесвах хората, които ги оглавяваха. Мислех ги за дългокоси, безотговорни нехранимайковци, които пушат трева и запълват времето си с оргии. Желанието ми да воювам отчасти се дължеше на тях. Исках да докажа патриотизма си. Навярно ти се струва глупаво, но ако го приемеш като опит на млад мъж, който не разполага с много варианти за избор да намери себе си, ще ме разбереш донякъде. Опитът не приключи добре, разбира се… - Тимъти се замисли още по-дълбоко.
- Нали не си убил никого? - попита Есра.
Мъчеше се да проумее какво е преживял Тимъти и как се е чувствал. Но най-вече се опитваше да разбере какво се крие зад привидно съвършения му характер.
Тимъти сякаш не чу въпроса. Лицето му остана сериозно, а изразът на очите му не се промени.
- Сигурно е било ужасно - настоя Есра.