- Но аз нося отговорност и за другите в екипа.
- Мислиш, че те ще поискат да прекратим разкопките?
- Мурат иска.
- Той е хлапе. Бернд, Кемал, Елиф и даже Теоман, всички се гордеят, че участват в тези разкопки. Не виждаш ли какво вълнение се изписва по лицата им, когато открием нова плочка?
- Имаш право. Днес намерихме още три. Някои са счупени, но не са в толкова лошо състояние, та да не успеем да ги разчетем.
- Точно това очаквах да чуя! С малко късмет скоро ще открием всички плочки на Патасана. - Замълча, усмихна се на Есра и добави: - Забъркала си се в проблеми, които нямат нищо общо с нас. Имало ги е, преди да дойдем, и ще продължат да съществуват и след като си тръгнем. Ала плочките на Патасана не се намират навсякъде. Ако ги разчетем, целият свят ще се запознае с Патасана и с най-ранните неофициални писмени документи в историята. Като ръководител на разкопките си длъжна да мислиш как да разгласиш това необичайно събитие, а не да се ангажираш с престъпления, чието разкриване е работа на полицията. Не е ли време да се съсредоточиш само и единствено върху разкопките?
168
Дванайсета плочка
Когато видях Ашмуникал в стаята в храма, реших, че моментът е настъпил. Представих си как измивам душата си в тази безумна река, как задоволявам плътта си на тази божествена трапеза, как утолявам жаждата си с небесно вино. Ала сгреших. Любовта е изпитание, тайнство, мисия. Разбрах го, щом се събудих в свещената постеля на богинята в храма и видях, че Ашмуникал не е при мен. Огледах цялата стая с тревожния поглед на агънце, изгубило майка си, но нея я нямаше. Станах и облякох хилавото си тяло в пищното одеяние. Излязох с надеждата да я открия в коридора, сякаш ми се полагаше по право, ала тя не беше и там. Музиката вече не се чуваше, пламъците на лампите в коридора мъждукаха немощно. Най-безсрамно спирах пред вратите и се ослушвах - отвътре не долиташе нито звук. Сякаш всички се бяха разотишли и в храма бяхме останали само аз и моят срам. И, разбира се, всезнаещите и всевиж-дащи богове, които предопределят всяка наша крачка. Тръгнах уплашено към голямата зала. В дъното на коридора чух шепот и се посмутих. Влязох в голямата зала, осветена от изтляващата светлина на вечерното слънце, и заварих Валвазити да мъмри друг жрец. За миг си помислих дали да го попитам за Ашмуникал, но щом улових погледа на главния жрец да се насочва към мен, тръгнах към изхода. След няколко крачки обаче дълбокият глас на Валвазити ме спря: „Почакай, млади Патасана!“
Застинах. Валвазити закрачи към мен. Чаках, засрамен, объркан и любопитен какво ще ми каже. Навярно Ашмуникал бе разказала на всички какво се е случило. Не, изглеждаше твърде благородна. И ако все пак го бе направила? Ако след като е излязла от стаята, е разказала на другите храмови проститутки за моето безсилие, за това, че ми липсва мъжественост. Не бих и го простил. Главният жрец застана срещу мен. „Ти обиди боговете“, рече ми. Думите му ме сломиха. Значи момичето, което обичах и боготворях като богиня, ме бе унижило жестоко, осмивайки на всеослушание безсилието ми. До-
169
като тези мисли пробягваха през ума ми, Валвазити продължи: „Когато дойде тук, се срамуваше да правиш любов с храмовите проститутки, с тези свети жени. Сега, изглежда, се чувстваш по-добре. Явно преклонението пред боговете ти е доставило удоволствие. Но това не означава, че боговете ти прощават. Утре ще донесеш дар на богинята Купаба и ще я помолиш за прошка“.
Осъзнах, че несправедливо съм обвинил Ашмуникал. Тя не бе разкрила нищо пред никого. Главният жрец и храмовите проститутки смятаха, че всичко е минало, както се полага. Докато обещавах на Валвазити още призори да поднеса даровете на богинята Купаба, мислено благодарях на Ашмуникал и си казвах, че съм бил прав да я обикна. Ето че и аз бях намерил своята възлюбена. Но коя всъщност бе Ашмуникал? Без малко отново да изгубя самообладание и да попитам главния жрец. Отворих уста, но младият жрец ме прекъсна - приближи до нас и уведоми Валвазити, че храмовите стражи са пристигнали. Отложих въпросите за Ашмуникал и се сбогувах И бездруго утре щях да се върна в храма да донеса даровете за богинята. Тогава главният жрец щеше да е по-благосклонен към мен. Ако откажеше да ми обясни коя е Ашмуникал, сам щях да разбера и да се оженя за нея. На кого ще дадат момичето за съпруга, ако не на сина на дясната ръка на царя, на бъдещия дворцов писар? Докато вървях към портата на храма, вглъбен в тези разсъждения, една ужасна мисъл сграбчи сърцето ми и го затъмни по-плътно от зловещ облак на хоризонта. Ами ако не съм в състояние да правя любов с Ашмуникал и след като се оженя за нея? Ако напълно съм изгубил мъжествеността си? Докато слизах по стъпалата, продължавах да се боря с тази гибелна представа. „Но в такъв случай мъжествеността ми нямаше да се събужда в моята стая, в моето легло“, опитах да се успокоя. Зарекох се да прогоня мрачните опасения от ума си; мъжествеността ми бе изневерила заради силното вълнение. Разумът ме убеждаваше, че съм прав, но не успявах да се отърся от безпокойството. Ами ако пак се проваля? Не, в никакъв случай. В нашата спал-