170
ня, когато сме само двамата, всичко ще бъде различно и аз ще докажа мъжествеността си. Утре, да, утре щях да разбера коя е Ашмуникал, къде живее и на кой род е потомка. Как бих могъл да се досетя, че отговорите на тези въпроси ще ме съсипят? Ако в онзи ден бях прозрял какво непоправимо бедствие ще ми причини моята любов и ще обрече на гибел хората в този град; ако в неспособността си да правя любов с нея бях разчел знака от боговете, навярно не бих потърсил отново Ашмуникал. Или напротив? Наистина ли щях да се откажа от нея? Не знам. Изпитвах толкова дълбоко и пламенно желание! Навярно дори и да знаех за надвисналите нещастия, пак щях да я потърся и да я намеря. Навярно не бих се поколебал да извърша с нея непростимите грехове, разгневили боговете, да хвърля със собствените си ръце всички - от кръглоликите бебета и красивите жени до гърбавите старци и дръзките воини - в огъня и да заживея в сянката на смъртта.
171
Тринайсета глава
„Как да се радваш на успехите, когато дните са помрачени от новини за смърт? Когато двама души са убити буквално до теб през един ден, как да останеш безразличен към трагедията?“ Такива мисли кръжаха в ума на Есра, когато се оттегли в стаята си и си легна веднага след обяда. Прозорецът бе разтворен широко и топлият ветрец довяваше вътре леко ухание на сухи треви и цветя, обжарени от слънцето. Есра обаче не бе в състояние да се наслади на благоуханието. Изтри с длан капките пот, оросили челото и, и се обърна трескаво на една страна. Щеше да и се отрази добре да подремне, но убийствата обсебваха ума и и не и позволяваха да отдъхне. Ала думите на Тимъти и фактът, че колегите и приемат сравнително спокойно новината за насилствената смърт на Решат ага и само Мурат и Кемал свързват инцидента с разкопките, разсеяха донякъде тревогите и. Всъщност Есра дори започна да се самообвинява, задето се е паникьосала и е обмисляла да прекрати работата на екипа. Щом обаче остана сама в стаята си, съмненията, че зад двете последователни убийства се крие някакъв умисъл, я за-глождиха отново. Вероятно нямаха нищо общо с разкопките, но несъмнено помежду им съществуваше връзка. От друга страна, не откриваше никакво сходство между двата зловещи случая. Пътищата на Решат ага и хаджи Сетар никога не бяха се пресичали и двамата бяха пълни противоположности. Хаджи Сетар бе спокоен, надежден и почтен, а Решат ага - жесток, коварен и груб. Самите убийства също не си приличаха. Свързваше ги единствено загадъчността, в която бяха обвити - нещо нехарактерно за този регион. Хилядолетия наред причина за повечето убийства по тези земи бе отмъстителната нагласа, нашепваща „око за око, зъб за зъб“, и следователно ги извършваха открито. Понеже убийството се смяташе за средство да спасиш чест или да дадеш урок на врага, колкото повече хора научеха за него или станеха очевидци, толкова по-добре. Колкото по-надалеч се разнесеше вестта за убийството, толкова по-голямо
172
уважение спечелваха кланът или семейството, отговорни за насилието, защото дързостта им възстановяваше накърненото им достойнство. Извоюваното страхопочитание на общността омаловажаваше факта, че убиецът ще бъде хвърлен задълго в затвора или на свой ред ще бъде убит от врага. А убийствата на хаджи Сетар и Решат ага бяха забулени в тайнственост. Вместо да оповести причината за деянието си, убиецът просто бе изчезнал. И точно затова Есра се чувстваше объркана и подозираше, че злокобните събития от последните два дни са свързани някак с разкопките. „Навярно истинският проблем съм аз“, промърмори тя, обръщайки се за пореден път в леглото; може би убийствата не бяха свързани с разкопките и помежду си. Вероятно всичките и заключения са безпочвени. Но пък безпокойството и не се бе появило от нищото. Макар напоследък заплашителните обаждания да бяха секнали, все пак беше получавала такива. Предупреждаваха я да стои далеч от Черната гробница и бяха ограбили разкопките. Капитан Ешреф настояваше, че сепаратистите търсят възможност да нападнат. И най-важното - бяха убити двама души. Като ръководител на разкопките тя, естествено, отговаряше за безопасността на приятелите си. Ако всичко това не се бе случило, щеше да посвещава, разбира се, цялото си внимание на плочките на Патасана, вместо да се изтощава от размишления за убийствата. Или не? Зададе си въпроса, сякаш се съмняваше дали ще си отговори честно. „Тогава нямаше ли да се тревожиш?“, промърмори си тя. Спомни си какъв страх я обзе, когато чу добрата новина, че я назначават за ръководител на разкопките. Очакваше тази възможност от години. При всички досегашни експедиции с нейно участие винаги бе поемала охотно възложените и отговорности, винаги се бе съобразявала с другите членове на екипа. Сега и бяха предоставили дългоочаквания шанс. А тя се уплаши. Не че бе неспособна да го оползотвори - разполагаше с достатъчно знания и, най-важното - с достатъчно опит. Въпреки това се страхуваше да приеме предложението. Обади се на баща си. Отначало Селим бей се изненада, като чу колебливия