След като излязоха от училището, Есра и Бернд не тръгнаха към беседката. Закрачиха по засенчения от тополи път по посока към съседното село. Дневната горещина бе започнала да отстъпва пред вечерната прохлада.
- Както знаеш - подхвана Бернд, - истанбулският клон на института не намери лесно средства за разкопките. Колегите в Германия не очакваха да открием значими находки, понеже тук неколкократно са работили археологически екипи. Повечето настояваха средствата да се насочат към по-важни проучвания.
От хода на разговора Есра остана с впечатлението, че германецът иска да се потупа по гърба, и реши да го прекъсне:
- Но в крайна сметка ни финансираха.
- Да, благодарение на хер Кренкер. Ако той не се бе постарал да ги убеди, нямаше да получим нищо.
Есра кимна в знак на съгласие.
- Имаш право. Много сме задължени на хер Кренкер.
- Той ни помогна. А сега ние трябва да му помогнем.
Есра спря и погледна германския си колега, почти с цяла
педя по-висок от нея.
184
- Споровете в централата на института продължават -обясни Бернд. - Някои оценяват инвестициите в тези разкопки като прекалено големи. На следващото съвещание след петнайсет дни ще повдигнат отново въпроса.
Есра остана доволна, че първоначалните и опасения за насоката на разговора не се оправдават.
- Ясно. Професорът иска да проведе пресконференцията възможно най-скоро, за да затвори устата на опозицията.
- Да, точно това имам предвид.
- В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да проведем пресконференцията в сряда.
- Именно.
- Тогава въпросът е решен! Никой не иска да ни спрат средствата.
- Но - изгледа я плахо Бернд - по-добре другите от екипа да не разбират за разногласията в института.
- Не бой се - намигна му Есра. - Никой няма да узнае. Само трябва веднага да започнем да се подготвяме за пресконференцията.
- Подготовката няма да ни отнеме много време. Тимъти познава съвършено тази територия. Той ще ни насочва.
- Имаш право. Чака го доста работа. И това ще обсъдим довечера.
Вървяха по засенчения от тополите път, докато не видяха селската джамия.
- Да се връщаме - предложи Есра, забелязала, че наближават селото. - Младите сигурно са се прибрали вече.
Бернд се съгласи и двамата поеха обратно. Повървяха мълчаливо известно време. Мълчанието явно не смущаваше германеца - крачеше бодро по пътя, ала Есра се чувстваше неловко.
- Искам да те питам нещо…
Любопитството я глождеше още откакто предишния ден видя Бернд да пише писмо. Поколеба се за момент, чудейки се дали е редно да си пъха носа в личния му живот. Но понеже
185
беше доловила нескритото удоволствие на Бернд да разправя за съпругата си, Есра се реши да разведри обстановката с приятен разговор, вместо да продължават да вървят, потънали в мълчание.
- Не е ли по-лесно да се обаждаш на съпругата си по телефона, вместо да и пишеш писма?
Есра забеляза как лицето на Бернд поруменя леко.
- Съжалявам - извини се тя учтиво. - Не ми отговаряй, ако не искаш. Просто съм любопитна…
- Защо да не ти отговоря? - Бернд явно не се бе почувствал засегнат. - Говорим и по телефона. Но по-добре успявам да изразя мислите си в писма, а и Вартухи обича да и пиша.
- И тя ли ти пише?
- Не, за съжаление. Не обича да пише. Обажда ми се, когато получи писмо от мен.
Есра се засмя.
- И тогава говорите по телефона?
Бернд също се засмя.
- Да, да, разговаряме, когато се обажда, но по телефона думите звучат… ммм…
- Студено?
- Да, не успявам да изразя чувствата си. Сигурно аз съм виновен. Не съм като другите, които водят съвсем нормални разговори по телефона.
- Не си виновен. И аз бих искала мъжът, когото обичам, да ми пише писма. Но любов като вашата се среща рядко. Съпругата ти е щастлива жена.
Бернд поаленя по-видимо.
- И съпругата ми казва така. Всъщност аз съм щастливецът.
Обърна се към Есра, погледна я и продължи да говори, сякаш се страхуваше, че не му вярва:
- Красотата и ме заплени още щом я зърнах, седнала в градината на Хайделбергския университет. Беше прекрасна - с къдрава черна коса, смугла, с блестящи черни очи. Не знаех обаче, че тя е човекът, когото търся.
186
- Човекът, когото си търсил?
- Нали казват, че търсим сродна душа. Някой, който споделя повечето ни възгледи, чието присъствие ни умиротворява. Някой, за когото знаем, че ще обичаме до края.
„Съществува ли наистина такава любов?“, запита се Есра.
- Оказа се, че за мен Вартухи е този човек - продължи германецът. - Половинката, която ме допълва.
- И тя ли е археолог?
- Да, учихме в един университет. Беше дошла от Франция. Както казах, отначало ме привлече външността и, смуглата и красота. Ала щом я опознах, разбрах, че не мога да живея без нея.