По квадратното лице на Пизирис се изписа снизхождение. Благосклонни искрици просветнаха в кръвясалите му очи. С възможно най-мекия тон, на който бе способен гръмовният му глас, той ми обясни какво иска от мен:
„Ашмуникал е моята възлюбена. Ала тя не е като другите жени в двореца. Баща и е бил учител. Отраснала е с легенди, епоси, поеми и песни. Не искам да се отегчава тук. Затова ще и покажеш списък с всички легенди, епоси, поеми и песни в библиотеката ни. Предоставяй и своевременно плочките, които пожелае. Натоварвам теб с тази задача. В никакъв случай не разчитай на Лаймас“.
Обзет от изненада, вълнение, радост и страх, едва съумях да събера мислите си и да отговоря със сведена глава:
„Както пожелаете, велики Пизирис. Ще изпълня безпрекословно заповедта ви. Плочките в библиотеката ще бъдат на разположение на почитаемата Ашмуникал“.
„Браво, млади Патасана - похвали ме Пизирис. - Чувам добри неща за теб. Ако са верни и изпълняваш съвестно нарежданията ми, те чака прекрасно бъдеще.“
После се обърна към Ашмуникал и я изгледа похотливо. „Бъдещето на всички ни е прекрасно - заяви той. - То ще ни върне богатството, безгрижието и могъществото на миналите векове.“
Докато говореше, за миг си представих ниското му, дебело тяло между бедрата на Ашмуникал. Лицето ми се сбърчи погнусено, но слава богу, успях да се опомня и да си придам почтително и смирено изражение, преди Пизирис да забележи. Тъкмо се канех да поискам разрешение да се оттегля и звънливият глас на Ашмуникал изпълни стаята с животворна радост: „Бих искала да дойда в библиотеката утре рано сутринта и да разгледам плочките. Ще бъдеш ли там?“
219
„Утре сутринта? - отроних изненадано. - Разбира се -съвзех се и добавих бързо: - Когато пожелаете, господарке“.
„Чу я - додаде властно Пизирис. - Чакай я в библиотеката утре сутринта“.
„Разбира се, велики царю“, поклоних се аз.
Сърцето ми, предусетило надвисналото бедствие, заби трескаво от страх. Преди уплашеното му туптене да зарази цялото ми тяло, помолих за разрешение да се оттегля и излязох припряно от стаята. Докато слизах по стъпалата, започна да ме души безпощадно усещане за обреченост.
220
Седемнайсета глава
След неспокойната нощ, през която ту се унасяше, ту се пробуждаше, Есра отвори изтощено очи. Седна в леглото. Елиф, прекарала цялата нощ в стенания, най-сетне бе успяла да заспи. Кемал бе будувал, за да я наглежда, и също бе задрямал призори. Есра стана тихо, за да не безпокои приятелите си, отиде в банята, наплиска си лицето, подсуши го, взе мобилния телефон и излезе в коридора.
Там не цареше снощното спокойствие. Утрото бе раздвижило всички. Медицински сестри разнасяха подноси със закуска на пациентите и на придружителите им. Налагаше се да излезе в градината, за да говори на спокойствие. Намери тихо ъгълче зад входната врата и набра номера на полицейското управление. Гласът на дежурния войник отекна в ухото и. Познал кой се обажда, той обяви без излишни любезности:
- Свързвам ви с капитана.
Страховете и се оказаха напразни.
- Здравей, Есра.
Щом чу гласа му, цялото и тяло се отпусна облекчено.
- Аз съм, да. Как си? Добре ли си?
- Да, добре съм - гласът му звучеше изморено, но уверено. -Слава богу, никой от хората ми не е ранен или убит. Казаха ми, че си се обаждала снощи.
- Да, а ти защо не ми позвъни?
- Върнах се в управлението в три сутринта. Не исках да те будя.
Прииска и се да отвърне: „По-добре да се беше обадил. Цяла нощ мислих за теб“, но се въздържа.
- Притесних се от стрелбата.
- Смятах да се отбия на разкопките тази сутрин и да ти разкажа всичко.
- В момента не съм там; в болницата в Антеп съм.
- В болницата ли?
Доловила тревогата в гласа му, Есра се зарадва тайничко.
221
- Нищо ми няма. Един скорпион ужили Елиф.
- Тя е добре, надявам се.
- Възстановява се. Ще ми кажеш ли какво стана? Умирам от любопитство.
- Предпочитам да не ти разказвам по телефона. Засега е достатъчно да знаеш, че всичко е наред. Отсега нататък ще работите спокойно.
- Значи си заловил убиеца?
- Да, вече няма да ви безпокоят.
- Признаха ли?
- Заловихме ги мъртви.
Настана мълчание.
- Сигурен ли си, че те са убийците?
Пак настъпи мълчание. Накрая капитанът обясни притеснено:
- Не е уместно да го обсъждаме по телефона. Кога се връщаш?
- Не съм сигурна. Вероятно следобед.
- Отбий се в участъка и ще ти разкажа подробностите.
Есра предпочиташе да разбере всичко веднага, но осъзна
колко е безсмислено да притиска капитана.
- Добре. Ще се видим следобед тогава.
Тревогите и се оказаха напразни. Капитанът бе невредим. И въпреки това не успяваше да си отдъхне. Думите му не и прозвучаха убедително. Отново и отново обмисляше предположението, че сепаратистите са извършили убийствата, но съмненията не я напускаха. Да убият главния стражар на селото Решат ага, изглеждаше сравнително правдоподобно, но нямаше причина да убиват хаджи Сетар. А и ако сепаратистите бяха извършили убийствата, щяха да направят публично изявление, вместо да се крият. Вярно, Решат ага бе убит едва вчера, но досега сепаратистите щяха да са поели отговорността за смъртта на хаджи Сетар. Есра тръгна към болницата, измъчвана от десетки въпроси, и едва не се блъсна в доктор Дейвид.