- Разигравали сме си коня, а? И какво лошо сме направили? Открихме училище и болница, помагахме безвъзмездно на местните.
- Да де, но защо открихте училището и болницата? За да разделите страната, да заграбите османски земи.
- Сакъп, наистина си се превърнал в сърдито старче - порица го Никълъс.
- Виновникът сочи с пръст невинния! Наричай ме изкуфял дядка, ако щеш. Но няма да ме спреш да разоблича коварния ви план!
Сакъп очевидно се ядоса не на шега. Есра се обвини мислено, задето разпали спор между двамата приятели. Вече
230
бе научила необходимото. Зарече се да се оттегли при първа възможност. Сакъп бей обаче упорстваше:
- Мило момиче, чувала ли си мюсюлмани да приемат масово християнството?
- Не знам. Не, мисля.
- Не си, разбира се. Но не е нечувано католик да стане протестант, а протестант - католик или грегориански протестант. Препират се, но в крайна сметка винаги се обединяват под хри-стияанския флаг. Целта им, искам да кажа, е била не да покръстят мюсюлманите, а да превърнат грегорианските арменци в протестанти. Затова подкрепяха стремежа на арменците да създадат независима държава.
- Преиначаваш! - оплака се Никълъс.
- Нищо не преиначавам. Не открихте ли училищата в Ан-теп и Мараш, за да образовате арменците?
- Есра ханъм, тези училища не бяха открити, за да образоват арменци, а за да образоват всички - уточни Никълъс. -Този тук е забравил, защото е престарял. Той самият учи в едно от училищата, за които говори.
- Не, не съм забравил. Имаш право, учих в едно от тези училища, но колко мюсюлмански деца имаше там? Повечето ученици бяха арменци.
- Каква вина има училищната администрация, че мюсюлманите не са си записвали децата там?
- Никаква, били са доволни, разбира се. Защо ли? Ами защото е по-трудно да заблудиш мюсюлманчетата. По-лесно е да хвърляш прах в очите на арменчетата. Все пак те вече са християни. Но и в това се провалихте. Въпреки вложените пари, въпреки осигуреното образование успяхте да привлечете към протестантството само една четвърт от арменците. Лъжа ли е? В училище другарувахме с едно арменско момче - Масис. Беше грегорианец. Записаха го в училището, защото се надяваха да го направят протестант. Но той не стана. Повечето арменски ученици бяха умни като Масис и не промениха вярата си. Масис…
231
Старецът внезапно млъкна. Есра реши, че се опитва да си припомни нещо, но Сакъп заговори на приятеля си, сякаш бе забравил напълно кавгата им:
- Наистина, Никълъс! Дори след толкова години понякога сънувам Масис. Какво стана с това дете? И ти не си чувал нищо за него, нали?
Радостните искрици в очите на Никълъс ненадейно угаснаха при споменаването на Масис. Сакъп го забеляза и се обърна към гостенката.
- Ако всички арменци бяха като Масис! - отрони тъжно той. - Щяхме да се разбираме добре с тях и досега да живеем в разбирателство.
- Масис ви беше приятел ли?
- Повече от приятел. Беше ни кръвен брат. Бяхме като три грахчета в една шушулка. Неразделни. В гимназията този тук, Масис и аз бяхме като тримата мускетари. Липсваше само Д’Артанян.
Когато Сакъп кимна към Никълъс да покаже „този тук“, Есра погледна възрастния лекар. Веднага осъзна, че доброто му настроение се е изпарило. Макар и не до такава степен, но и лицето на Дейвид бе посърнало. Сакъп, пренебрегвайки въздействието, което оказваха думите му, продължи:
- Масис бе няколко години по-голям от нас, но ни беше като брат. Защитаваше ни от по-големите деца. Беше истински смелчага и умът му сечеше като бръснач.
- Какво се случи с него?
- Изчезна - отговори Сакъп. - Не го откриха нито жив, нито мъртъв. При обсадата на Антеп попаднахме в различни лагери. Масис се включи в арменските отряди в подкрепа на французите. Никълъс се укри в болницата на баща си и наблюдаваше войната оттам. А аз се присъединих към съпротивителното движение. Понеже тичах бързо, Йоздемир бей ме назначи за личен пратеник. Носех кодирани писма на капитан Селаха-тин бей от Втора армия. Промъквах се през френските сили, обкръжили града. Врагът имаше огромно превъзходство и по отношение на въоръжението, и по численост. Хората в града
232
гладуваха от месеци. Правеха хляб от кайсиеви ядки, чорба от суха трева и се биеха за конските трупове. Йоздемир бей и Се-лахатин бей си разменяха често писма. Арменците във френската армия ме заловиха, когато напуснах града за пети път. Бях облечен в цивилни дрехи. Обясних им, че не съм войник. Те ме претърсиха, не намериха кодираното писмо, но подозренията им не се разсеяха. Двама войници започнаха да ме удрят с приклада на байонетите си, за да ме принудят да проговоря. Налагаха ме безмилостно по пищялите, по капачките на коленете, по лактите. Строполих се на земята. Тъкмо си казах, че това е краят, когато чух глас: „Спрете!“. Беше Масис. „Пуснете го. Гарантирам за него“. Така им каза, макар да знаеше, че участвам в съпротивата. В този момент приятелството, нашето приятелство надделя над враждебността на противниковите войски. Станах и го прегърнах. „Изчезвай оттук“, предупреди ме той. Останах няколко минути при него да събера сили и поех към Втора армия. Така Масис не само ми спаси живота, но и ми помогна да изпълня дълга си.