Колкото до мен, аз не знаех как да постъпя. Бях паднал в ръцете на Ашмуникал като лястовица със счупено крило. Нямаше смисъл да се самозалъгвам. Тя ме бе пленила и бе станала неотменима част от мен като кръвта във вените ми. Независимо колко се страхувах от цар Пизирис, независимо от възпитанието си, повеляващо да бъда отговорен, знаех, че не съм способен да и устоя. Мислех за нея навсякъде и през цялото време. Тя не напускаше съзнанието ми - когато ядях, когато се разхождах, съзерцавах Ефрат, разговарях с мама, пеех, четях плочки, пишех, спях, сънувах, будувах и мечтаех.
На другата сутрин Ашмуникал дойде в библиотеката, както бе обещала. Аз вече не се свенях да я погледна и, честно казано, не откъсвах очи от нея. Тя го забеляза веднага. Тогава се уплаших и започнах отново да свеждам поглед.
„Добро утро, писарю Патасана“, поздрави ме тя и застана до мен с уверена усмивка.
246
Носът ми долови приятния аромат на диви цветя, никнещи напролет край Ефрат. Вдъхнах дълбоко благоуханието и отвърнах:
„И на теб, достопочтена Ашмуникал“.
„Говорих с царя и той ми разреши да преведем заедно поемата на Лудингира, посветена на майка му. - Забелязала колебанието ми, продължи иронично: „Или искаш за доказателство да ти донеса плочка с царския печат?
„Не говори така. Вярвам ти.“
Ашмуникал огледа библиотеката с красивите си очи и смени темата:
„Къде ще работим?“
„Тук, достопочтена Ашмуникал - посочих и веднага масата, където лежеше поемата на Лудингира. - Да седнем.“
Тръгнахме заедно към масата. Тя вървеше на няколко крачки пред мен. Без страх, без задръжки очите ми я изпиваха жадно. Седнахме един срещу друг до масата и Ашмуникал погледна плочката.
„Лаймас спомена, че знаеш поемата наизуст. Ще ми я кажеш ли, преди да се заемем с превода?“
За пръв път заставаше толкова близо до мен от нощта, когато лежахме един до друг в храма.
„Както желаеш, достопочтена Ашмуникал.“
„Слушам те тогава, достопочтени Патасана“, жегна ме тя, подчертавайки думата „достопочтени.“
Престорих се, че не долавям сарказма и започнах да рецитирам поемата от шумерския майстор на словото, поема, която и аз харесвах много.
На обичната ми майка
Царски пратенико, отнеси в Нипур вестта ми!
Пътувах дълго, а майка ми тъгува
247
и нощите и са безсънни.
Тя, която знае само благи думи, разпитва всички пътници за мен.
Предай и поздрави и моето писмо!
Ако не познаваш мама, аз ще ти разкажа.
Казва се Шатищар, красива е като богиня и чевръсто шета вкъщи.
Всеотдайна е към татко, който служи на богинята Инана, изпълнява предано повелите на царя, обичан е и сред любов живее.
Тя е агънце, пухкава сметана, сладък мед.
Тя е маслото, което се стича от сърцето.
И другояче ще ти я опиша:
тя е яркият светлик на хоризонта, озаряващ планините,
утринна звезда и лунен камък,
топаз е от Мархаши,
безценно украшение за принца,
калаен пръстен, желязна гривна,
изящна статуетка от слонски бивник,
ангел от алабастър
върху пиедестал от син мрамор.
Ще ти я опиша и така: мама е дъждът,
утоляващ жаждата на семената; потънала в зеленина градина, пълна с вкусни плодове; кожа, украсена със пискюли; първата новогодишна жътва; поток, поящ нивята; най-сладка, изкусителна фурма.
Ще ти я опиша още като празник, като възторжен ритуал, принцеса на принцесите
248
и химн на изобилието;
любящо и обичано сърце, изпълнено със радост; като добрата вест, че пленникът се връща у дома.
Мама е и колесница борова, паланкин от чемшир; прелестна, благоуханна роба; най-ослепителното цвете.
Запомни как ти я обрисувах и тутакси ще я познаеш.
Най-изящната жена, която видиш, ще е мама.
Поднеси и със усмивка моето послание, което тя очаква с нетърпение.
Кажи и: „Лудингира, обичният ти син, ти праща поздрав!“
При тези последни думи от поемата погледнах Ашмуникал. Плачеше. За пръв път я виждах да плаче и сърцето ми се изпълни с болка.
„Какво стана? Защо се натъжи?“, попитах я.
Продължи да хлипа и не ми отговори. Забравил за цар Пизирис, забравил кои сме, посегнах да я докосна по ръката. Тя се отдръпна. Изненадах се и застинах безпомощно пред нея. Ашмуникал поплака още известно време и после се успокои. Вдигна очертаните си с антимон очи, чиято красота дори сълзите не помрачаваха, и ме погледна.