„Прости ми. Спомних си мама.“
„Къде е?“, попитах.
„Далеч. При татко, който не се поколеба да ме продаде на Пизирис в замяна на богата земя край Ефрат и трима роби.“ „Баща ти те е продал на Пизирис?“, смаях се аз.
„Не го виня - отвърна Ашмуникал. - Остаря и вече не можеше да преподава. Искаше да прекара последните си дни в удобство. И смяташе, че ще живея охолно в двореца. Но как ми липсва мама!“
Тя ме улови за ръката.
249
„А и ти рецитираш толкова красиво! Разчувства ме. Иначе не плача често.“
Когато докосна ръката ми, усетих познатия трепет.
„Не си плачлива, знам. Ти си смело момиче.“
Ашмуникал се взря внимателно в лицето ми.
„Влюбен си в мен, нали, Патасана?“
Отдръпнах уплашено ръката си от нейната.
„От царя ли се страхуваш?“, попита ме тя.
„Страхувам се от него и го почитам“, отговорих. Ашмуникал пак протегна ръка към моята, но този път аз не я отместих. Погледна ме право в очите и попита:
„По-дълбока ли е почитта, която изпитваш към царя, от любовта ти към мен?“
Понечих отново да отдръпна ръката си, но тя не ми позволи.
„Кажи ми, Патасана. Ако е така, ще пусна ръката ти, ще си тръгна оттук и няма да се върна.“
Не успях да продумам, но тя знаеше, че няма да намеря сили да и отговоря. Изправи се и застана до мен. Погали ме нежно по косата както тогава, в храма. Погледнах към вратата на библиотеката и прошепнах разтревожено:
„Някой ще ни види… “
„Тогава да отидем в кабинета на баща ти.“
Явно знаеше всичко. Зад библиотеката наистина имаше тясна стаичка - татко я използваше за кабинет. Влезехме ли в нея, заключехме ли вратата, никой нямаше да ни безпокои. „Ами цар Пизирис… “
„Той не заслужава уважение - поклати глава тя. - Не е добър човек и не е добър цар.“
„А ако дойде в библиотеката?“, попитах уплашено.
„Няма - успокои ме тя. - Сутринта отиде на лов.“ Омагьосан от красотата на Ашмуникал, не съумях да устоя на изкушението, стаено в думите и. Двамата влязохме в стаичката, където баща ми пишеше тайните си плочки. Седнахме един до друг. Заради неуспешния ни опит да правим любов в
250
храма, не смеех да я докосна и гледах да стоя по-далеч от нея. Тя усети тревогата ми.
„Само ще говорим - стопли ме тя с огромните си тъмни очи. - Ще говорим неуморно, докато се научим да не се страхуваме един от друг. Аз ще ти чета поеми, ще ти разказвам истории и притчи от плочките, докато се научиш да не се страхуваш от тялото ми. Ще ти говоря дълго, докато разбереш, че думите също са начин да обичаш, и докато гладът, който доказва, че думите не са достатъчни, не се събуди в кожата ти.“
251
Деветнайсета глава
Разказът на Никълъс само обърка още повече и бездруго смутните мисли на Есра и превърна събитията от последните два дни в истинска главоблъсканица. Докато се движеше по асфалтовия път край фъстъчени градини с червена пръст, тя за кой ли път се питаше как да постъпи. Подозираше Бернд, но се срамуваше от подозренията си. Нямаше никакво конкретно доказателство срещу него, ала множество улики сочеха, че е възможно да е виновен. Съвпадение ли беше порядъкът на убийствата, или именно естеството и бързата им последователност представляваха съществените парченца от мозайката, разкриваща самоличността на убиеца? Колебаеше се и понеже и липсваше отправна точка да и вдъхне сигурност, мислите и се въртяха в порочен кръг и се връщаха там, откъдето бяха тръгнали.
Дали да сподели подозренията си с капитана? Нямаше да и повярва. Освен това той смяташе, че убийците са заловени и случаят е приключен. Есра обаче не беше убедена дали наистина сепаратистите са виновниците. Навярно грешеше, губеше си времето, съмнявайки се в германския си колега. Или пък капитанът разполагаше с документи, доказващи, че сепаратистите са извършили убийствата? „Дано“, отрони колебливо тя и си помисли: „Все пак е най-добре да почакам, да чуя всички подробности за случилото се“. Капитанът бе далеч по-опитен от нея, години наред се бе сражавал в планините и познаваше сепаратистите по-отблизо от нея. От друга страна, той беше предубеден, нарочваше сепаратистите за всичко лошо, случило се в района. А нима тя не бе предубедена! Веднага заподозря Фаят, племенника на хаджи Сетар, и реши, че религиозните фундаменталисти стоят зад убийствата далеч преди да е разбрала какво точно е станало.
Погълната от тези мисли, слезе от джипа и тръгна към полицейското управление. Пред вратата стояха двама войници. Онзи от Анкара я поздрави смутено.