261
Деветнайсета плочка
Милвах пламенно ръката и, гледах влюбено лицето и, взирах се нежно в очите и, но се опитвах да не доближавам тялото си до нейното, защото се страхувах. Боях се да я целуна, да сваля дрехите си, да правя любов с нея или пак да се проваля. Ашмуникал го усещаше. Опитваше се да ме успокои с мили думи, с окуражителни погледи, с лек досег. Не беше лесно. Говорехме безспир, докосвахме се с приказки, с епоси, с поеми. Правехме любов не с тела, а с думи. Тясната стаичка в библиотеката, където пиша тези плочки, бе единственият ни свидетел.
Дядо Митанува, по онова време главен дворцов писар, ме доведе за пръв път тук. Учеше ме на клинопис и как да омесвам глината за плочките. След като го отстраниха от поста му, идвах тук с баща си Арарас. Работех до залез-слънце, помагах на татко да изписва плочките. В тази стаичка се съчиняваха тайни писма до царете, пишеха се тайни споразумения, ала никога не би хрумнало на дядо Митанува, на татко Арарас или пък на мен, че един ден тя ще приюти тайна любов. Човекът не е бог и следователно не може да предвиди и да узнае всичко предварително. И така, немислимото, непредвидимото се случи за мен и Ашмуникал и тази стаичка се превърна в дом на нашата любов.
Ашмуникал идваше в библиотеката почти всеки ден. Успеехме ли да избягаме от Лаймас, веднага се шмугвахме вътре. Ако бе продължило така, цар Пизирис щеше да научи много скоро за любовта ни. Един ден обаче върховният жрец Валвазити дойде да вземе религиозно писание от библиотеката и ни видя.
Понеже познаваше миналото ни, веднага разбра какво става. Същата вечер се появи вкъщи. Попита ме дали с Ашмуникал сме любовници. Отвърнах му, че не сме. Не ми повярва, но не ми го каза направо. Предупреди ме със следните думи: „Сине Арарасов, твърдиш, че това момиче, член на царското семейство, не ти е любовница, но очите ми видяха друго. Ала въпреки всичко искам да ти вярвам, защото за в бъдеще ти ще
262
си сред хората, определящи съдбата на царството. Твоят ум, твоят опит и познания ще бъдат на разположение на царя, да ги използва за доброто на народа. Не съм чужд на съблазните на любовта, знам какво изпепеляващо, жизнерадостно чувство е тя, как изпълва човека с блаженство. Любовта прилича на бла-годатната щедрост на слънцето зиме или на сладостния ненадеен дъжд в летния зной - притежава неземна красота, спира дъха ни, но е мимолетна. Както зимното слънце е краткотрайно, както летният порой секва, преди да напои земята, така и любовта свършва неочаквано. Неразумно е да гневиш боговете и своя цар заради това преходно чувство. Осъзнай се и се освободи от болестта. Не се поддавай на влиянието на тази млада жена. Покажи, че не си чисто и просто див жребец, обзет от похот при вида на красива кобила. Не хвърляй сянка върху семейството си и честта на баща си Арарас“.
За миг думите на Валвазити посяха страх в сърцето ми, но щом си представих Ашмуникал, страхът се стопи. Погледнах жреца право в очите и продължих да лъжа, въобразявайки си, че го заблуждавам. Опитният Валвазити обаче не ми повярва. Когато след месец татко се върна от чуждите земи, Валвазити му разказа какво става. Горкият ми баща, и бездруго претоварен от бремето на държавните дела, ме заля с въпроси, дишайки тежко като ранен глиган. Отговарях му с лъжи, отричах да съм влюбен в Ашмуникал и всичко, което бяхме преживели с нея. Татко се чудеше дали да ми вярва, или не, но не смяташе да се уповава на случайността. Изпитанията, пред които бе изправено царството, му бяха достатъчни, не искаше моите сърдечни афери да му създават допълнителни главоболия. Забрани ми да ходя в двореца. Той самият се нагърби да преподава акадски на Ашмуникал. Така ме лишиха от едничката ми и единствена любов, най-скъпото на сърцето ми, най-красивото и най-умното момиче по тези земи. Обсипвайки с проклятия татко, започнах да търся начини как да се виждаме отново. Ала не намирах. Татко безмилостно сложи край на любовта ни. Не искаше дори най-нищожната мълва да хвърли сянка върху честта на царя.