- Ще наредя да ни донесат нещо от града.
- Не, недей. Войнишката храна наистина ли е толкова противна?
- Не е, но не искаш ли нещо по-вкусно…
- Решено е. Ще ядем войнишка вечеря - прекъсна го Есра. -Кога ще е готова?
Капитанът си погледна часовника. Беше пет и двайсет.
- Сигурно вече е готова. Ще се обадим да поръчаме.
Половин час по-късно на масата на балкона, под сянката
на липата, се гощаваха с войнишка вечеря - кюфтета, салата и сливов компот. Есра отклони поканата на домакина на пийнат алкохол.
- Обожавам кюфтета! - възкликна тя. - Не съм яла отдавна.
Ешреф я наблюдаваше с доволно, но отнесено изражение.
Очите на Есра срещнаха неговите, той се сепна, усмихна се и я докосна по ръката.
- Направо не вярвам, че си тук. Сигурно ще ти прозвучи странно, но необяснимо защо изпитвам страх.
Думите му я свариха неподготвена.
- Какъв страх?
Зачуди се как да и обясни. Приличаше на страха, обзел го в болницата; опасение, всяло смут в ума и душата му. И както тогава не успя да го обясни на психолога, така и сега не можеше да го обясни на Есра, колкото и силно да го искаше. Реши все пак да опита.
- Сякаш предстои битка или ще чуем вест, която ще ни отчужди…
Обяснението му само обърка Есра.
- Затова не исках да си тръгнеш - продължи той. - Да не би да не се видим повече.
- Защо да не се видим? И двамата сме тук.
Пусна ръката и.
270
- Не знам. Животът е пълен с клопки. Нещо неочаквано и смутно ни се случва всеки ден.
Отбягваше погледа и. Взираше се в хляба върху масата, потънал в мисли. Есра спря да се храни. Обзеха я съмнения. Дали капитанът има някаква информация за убийствата, но я пази в тайна от нея? Дали преднамерено не прикриваше нещо?
- Беше ни трудно тези дни, но всичко свърши, нали? - каза тя, макар всъщност да искаше да попита: „Криеш ли нещо от мен?“
- Права си - кимна и, сякаш се събуждаше от дълга дрямка. -Всичко свърши.
Есра замълча, втренчена изпитателно в лицето му.
- Защо не ядеш? - попита Ешреф. - Нали обожаваш кюфтета?
- Ям - отвърна Есра, но реши, че капитанът се опитва да смени темата. Накрая не издържа на напрежението и го попита направо: - Криеш ли нещо от мен?
- Не, разбира се. Защо да крия нещо от теб?
- Държиш се малко особено.
- Права си, замислих се, но не е това, което предполагаш. Няма нищо общо с убийствата.
Есра не му повярва, ала не възрази. Продължи мълчаливо да се храни. Ешреф също не продумваше. Тя възприе мълчанието му като доказателство за вина.
Пусна рязко вилицата.
- Ще ти призная нещо… - Очите и се присвиха ядосано, лицето и се изопна, сякаш се готвеше за битка. - Не вярвам, че сепаратистите са извършили убийствата.
Вместо отговор Ешреф и се усмихна горчиво. Есра започваше да се дразни от всяко негово действие, от всяка негова мимика.
- Защо се смееш? - попита заядливо.
- Точно от това се страхувах! Тези проклети убийства пак застанаха между нас!
271
- Те са по-важни от връзката ни - отсече Есра. - Става дума за човешки живот. И ако убиецът или убийците не са заловени, животът на всички ни е в опасност.
- Мъртви са - напомни и капитанът. - Вече не могат да навредят никому.
- Вярваш ли си?
- Да. Защото казвам истината.
- Не мисля. Сепаратистите не убиват така.
- Ако ги познаваше, щеше да си наясно колко грешиш.
- Какво значение има дали ги познавам?
- Огромно - подчерта капитанът. - Подценяваш ги. Смяташ ги за полуграмотни, подведени хора, които служат на обречена кауза. Не допускаш, че са достатъчно умни да извършат серия от безупречно планирани убийства, за да спечелят поддръжници в арменските села, както твърдя аз. - Забелязал скептичния поглед на Есра, той продължи: - Подкрепят ги силни държави. Германия, Великобритания, Гърция, Сирия, Иран. Дори американците - привидно наши съюзници, - и те тайно им помагат. Имат отлично обучени отряди.
- Не знам какви отряди имат, но според мен не извършват такива убийства - повтори упорито Есра. - И аз чета вестници и гледам новините. Нито веднъж не съм чувала сепаратисти да убиват по този начин.
Капитанът я погледна безпомощно. Не искаше да спори и нямаше сили да я убеждава, но разбираше, че е длъжен да говори. Гърлото му пресъхна. Пресегна се да вземе чашата си и забеляза, че ръцете му треперят. Стисна я здраво и отпи голяма глътка.
- Не вярвай много на новините във вестниците - подхвана меко той. - Ще ти разкажа нещо. Не е новина. Наистина се е случило. Имам предвид инцидента, който премълчах онази вечер.
- Защо не ми разказа тогава?
- Защото не исках да съживявам ужасния спомен.
- А сега? Няма ли да го съживиш?
272
- Имам ли избор? Няма друг начин да те убедя.