Думите му, произнесени със сведена глава, трогнаха Есра и гневът и стихна, макар да не го показа. Погледна го с очакване. Знаеше колко различни са двамата; възприемаха убийствата от съвсем противоположен ъгъл. Разбираше, че няма да могат да живеят заедно. Ала присъствието му и вдъхваше непознато спокойствие и я изпълваше с необичайно щастие.
273
Двайсета плочка
Баща ми се върна от пътуването с новини, които зарадваха Пизирис. Урартският цар Сардур и фригийският цар Мидас заявяваха готовността си да помогнат в битката срещу древните им врагове - асирийците. Той обаче съобщи тази вест на Пизирис с много внимателно подбрани думи. „Необходимо е да приемаме предпазливо обещанията на царете“, предупреди го той. Но царят посрещна възторжено новината и въпреки предупрежденията и на баща ми, и на по-възрастните благородници, започна да изпраща пратеници до по-малките хетски царства с обнадеждаващото послание, че освобождението от асирийската тирания е неизбежно.
Междувременно деспотичният асирийски цар Тиглатпилесер уби по-големия си брат в двореца, потуши броженията в царството си и възстанови реда, създавайки най-могъщата и най-безпощадната армия в асирийската история. После се качи на бързата си бойна колесница, теглена от три коня, и тръгна на поход, за да смири въстаналите срещу него народи.
Вестта, че Тиглатпилесер е тръгнал на поход, не уплаши Пизирис. Той вярваше на фригийския цар Мидас и на урартския цар Сардур. Другите царства, научили, че асирийският цар се готви за война, се скупчиха като стадо сърни, надушили лъв. Малките царства се съюзиха с урартския цар Сардур с надеждата да успеят да спрат Тиглатпилесер. Първи в списъка бе Пизирис, който оказваше безрезервна подкрепа на урартския цар Сардур.
После се случи неизбежното - урартската и асирийската армия се хвърлиха в битка и асирийският лъв победи урартците. Сардур побягна с малцината оцелели от войската си. Така рухна една от колоните, на които Пизирис се уповаваше. Фригийският цар Мидас предпочете да наблюдава войната от уютните възвишения на Анадолското плато.
За пръв път Пизирис осъзна грешката си. Асирийският цар Тиглатпилесер бе научил, че страната ни подкрепя урартците.
274
Със страх, изписан по широкото му лице, и черен като смъртта Пизирис се оттегли в двореца си да размишлява какво да предприеме.
Новината за поражението на урартците се спусна над града по-зловещо от бедствие. От бреговете на Ефрат, които Тиглатпилесер прекосяваше на път за Арпад, пристигаха вести за смърт. Асирийските войници опожаряваха, унищожаваха и плячкосваха победените земи; избождаха очите и отсичаха ръцете на хората, прокуждаха ги от градовете, селата и домовете им. Беше въпрос на дни армията да затропа по портите на града ни. Хората трепереха от ужас и чакаха Пизирис да се яви пред тях, за да ги успокои. Дните обаче отминаваха, а царят не излизаше от двореца.
Баща ми бе сред онези, които намираха поведението му за много странно. Вярно, още откакто се възкачи на престола, Пизирис предпочиташе да действа на своя глава, ала сега ставаше въпрос за съдбата на града и хората. По-правилно бе да свика Съвета на благородниците или най-малкото да се допита до най-доверените си съветници. Но Пизирис мислеше и решаваше сам.
Дни по-късно извика баща ми. Съобщил му, че е написал таен договор, който на всяка цена трябва да стигне до Тиглатпилесер. Предлагал градът ни да плаща двойно по-високи данъци. И настоява най-довереният му човек, дворцовият писар, да отнесе посланието му.
След два дни баща ми, придружен от дванайсет дворцови стражи, замина да занесе на Тиглатпилесер - по онова време той предвождаше асирийската армия при обсадата на Арпад -двете плочки с договора и ценни подаръци. Незнайно защо Пизирис бе забранил на пратеника си да чете плочките. Бе невъзможно, дори да искаше, защото бяха поверени на дворцовите стражи.
На раздяла татко се сбогува с нас, сякаш няма да ни види повече. Уплаших се. Попитах го какво става. Той се просълзи. И ми отговори:
275
„Ефрат дарява с изобилие земята, житните класове дават зърно, кайсиевите дървета раждат плод, царят управлява държавата, войниците се сражават, писарите пишат договори и съветват царя. Всеки изпълнява своя дълг. Понякога обаче Ефрат прелива и носи смърт вместо плодородие; настъпи ли суша, житните класове не дават зърно, а кайсиевите дървета не раждат плод; болести покосяват овцете и те измират, а млякото им не става за пиене; настъпва час, когато царят не смогва да управлява държавата, а войниците не могат да се сражават. Случва се така, но дворцовият писар не бива да го използва като извинение, за да загърби дълга си. Нему е връчен божественият писец. Не царят му е вменил дълга, а небесният бог на бурите Тешуб. В името на боговете той трябва да изпълни повелята, дори тя да означава смърт и предателство“.