Иля Варшавски
Патица със сметана
Откровено да си кажа, обичам вкусно да си похапвам. Не виждам причини да го крия, защото от чревоугодника до лакомеца, както е прието да се изразяваме, има огромна дистанция. Просто аз смятам, че всяко ястие трябва да бъде приготвено по най-добрия начин. Да вземем например обикновено парче месо. Можете да го сложите в тенджерата и да го сварите, можете да го смелете за кюфтета, а можете да го задушите с вино, гъби и разни подправки и да създадете истинско произведение на кулинарното изкуство.
За съжаление в наше време хората са почнали да забравят, че храненето е преди всичко удоволствие. Уви, потънаха в забрава крайпътните гостилнички, където на огнището очакваше гладния пътник патица, печена на шиш. Тъкмо стана дума за патиците: уверявам ви, че и газовата фурна дава възможност да се приготви патица толкова вкусно, колкото са го правели едно време нашите баби. Трябва просто, преди да я поставите в силно нагрятата фурна, да я намажете с дебел слой сметана. Ако при това проявите достатъчна съобразителност и я извадите навреме, трудът ви ще бъде възнаграден с възхитително зачервена коричка, топяща се в устата.
Мнозина смятат, че патицата трябва да се пече с ябълки. Глупости! Най-добрата гарнитура са червени боровинки, държани в саламура. Не забравяйте да сложите вътре в патицата, тъй да се каже в недрата й, няколко зрънца бахар, малко копър и дафинов лист. Те дават на ястието несравним аромат.
Беше неделя и аз току-що бях сложил патицата във фурната, когато се позвъни на вратата.
— Навярно е пощаджията — рече жена ми. — Иди да отвориш.
Кореспонденцията ми е много голяма. Защо да скромнича. Като писател-фантаст се ползвам с голяма известност. Щом излязат книгите ми, буквално ме засипват с писма. Пишат ми обикновено всякакви глупости, но аз съвестно пазя всички тия листчета, най-често надраскани с разкривен почерк, пълни с грешки, пазя ги, защото, каквото и да си говорим, те все пак са доказателство за моята слава.
Когато ми идват гости, особено събратя по перо, обичам да вадя папките с писма и да се похваля с тях.
За съжаление не всички се ограничават с послания.
Често ми се обаждат и по телефона. Изработил съм си особена система да отклонявам молбите „да отделя няколко минути за много важен разговор“. Всички те са или графомани, или възторжени хлапаци, приемащи на сериозно това, което пиша. Най-лошо е, когато се изтърсват без предварително обаждане. Тогава, щеш не щеш, трябва да губиш времето си с тях. Понякога дори се опитват да ми пробутат свои ръкописи, които, да си призная, никога не чета. След известно време им отговарям по пощата, че уж замисълът не е лишен от достойнства, но трябва да обърнат по-голямо внимание на езика и по-старателно да поработят върху сюжета. Налага се все пак, да се грижа и за популярността си.
И тъй отидох да отворя вратата.
Не беше пощаджията. Пристъпващият от крак на крак човек не приличаше да е от обикновените ми посетители. На вид беше към четиридесет и пет. Под дълбоко хлътналите очи видях подпухнали торбички, каквито имат хроническите алкохолици. Дългият, извит малко встрани нос и щръкналите уши също не му придаваха особена привлекателност. Макар че на улицата валеше сняг, той беше без палто и шапка. Снежинките се топяха по обръснатата му гола глава. Облечен бе в евтин, явно току-що купен костюм, прекалено широк в раменете. Ръкавите му бяха толкова къси, че се подаваха маншетите на сатенената му черна риза. Врата си бе увил с кариран шал, краищата на който се мотаеха на гърдите му.
Умея добре да преценявам хората. Реших да не чакам горчивата изповед за перипетиите, довели го до положението да проси, извадих от портмонето 40 копейки и му ги подадох.
Посетителят с нетърпелив жест отказа парите и безцеремонно влезе в антрето.
— Грешите. — За мое удивление той назова името ми. — Идвам при вас по работа и при това доста спешна. Моля да ми отделите няколко минути.
Погледна краката си, обути в огромни прости обувки, също нови като костюма му, поотръска ги нерешително и изведнъж се запъти към стаята.
Обезкуражен, аз го последвах.
— Е? — Седяхме в кабинета — аз на бюрото, той в креслото насреща. — На какво дължа вашата визита?
Постарах се да задам въпроса с оня леден тон, с който вече нееднократно бях отпращал неканените посетители.
— Сега. — Той прекара ръка по мократа си глава и я изтри в сакото. — Сега всичко ще ви обясня, но само разговорът ни трябва да остане между нас.
Това ми беше достатъчно. Никак не ми се искаше да слушам признания за погубен живот. Сега очаквах да каже: „Работата е там, че реших да…“