— При тебе е кака — обади се Ваньо, — а вътре затворен, мяука котака!…
Като чух котака, спомних си за баба. Горката! Къде ли от страх зъби трака?
И оставих мама, и оставих татка, сблъсках се отвънка с съседката Радка — тичам да намеря баба Цоцолана. А у тях на двора вече се събрали всички мои хора.
— Скоро, Данчо, скоро! — посреща ме Дана. — Ела да раздумаш баба Цоцолана.
И аз реч подхванах:
— Бабо, успокой се! Нали виждаш — всички сме живи и здрави. Всичко вече мина. Не ще се повтори. Хайде да идем цялата дружина у дома на гости. Ще си поговорим и ще се посмеем. И страха неканен лесно ще разсеем.
Съгласи се баба. Тръгнахме задружно. Съмваше се вече. Много малко хора стояха навънка. Другите се бяха прибрали вкъщи.
У дома ни срещна тежкокрака Злата.
— Добре че дойдохте! И аз страх да нямам. Влезте, моля, влезте!
И тя нашироко отвори вратата.
Баба се стъписа. Тихо проговори:
— Мен не ми се влиза.
— Бабо, съвземи се! — задърпа я Мика. — Ти още трепериш като трепетлика. Виж аз как ще вляза, макар че съм малка.
— Ох, ти лесно влизаш — отговори баба, — защото и лесно навънка излизаш. Трус ако усетиш, тоз миг ще изхвръкнеш като пеперуда. А мен, не дай Боже, пак да ме разклати, ще се изпотрепя по тез стълби стръмни, пък и непознати!
— Влез, не бой се, бабо! — обади се Гана. — Ако те разтърси, не бягай навънка! Спри се под вратата! И ще се запазиш.
Придума се баба и влязохме вкъщи. Аз попитах Злата:
— Мамичка къде е, гости да посреща?
— У леля ти Душка отиде насреща. Нали малко нещо страхливичка пада. И татко ти там е. Скоро ще се върнат. У гостната влезте, че горните стаи ей сега ще чистя.
Насядахме всички във гостната стая. Разговор подехме. И пак се разсмяхме.
Но изведнъж нещо горе се разтърси.
Баба трепна, викна, скочи при вратата. Всички патиланци хукнаха навънка. През прозореца Панчо щеше да се хвърли.
— Чакайте бре, хора! — викнах аз високо. — Тежкокрака Злата къщата разтърси!
Ала кой ме слуша. Всички бяха вънка. Излязох на двора. Тежкокрака Злата, бледна-пребледняла, държеше метлата. Тя, щом вик зачула, долу полетяла и навред помела по стръмната стълба моята дружина сговорна и смела.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Как трябва да бъде
Драги ми Смехурко,
Оназ сутрин дойде у дома писател — на татка приятел. Аз се случих вкъщи. Чух им разговора.
Писателят каза:
— Гласим един вестник за малките хора. Ще излезе скоро — в Деня на детето. Зная, че умееш за деца да пишеш. Напиши ни нещо.
Полушеговито татко отговори:
— Това моят Данчо по-добре ще стори. За неща такива много си го бива. Знаеш му писмата.
Писателят рече:
— Остави шегата! Но напиши нещо!
— Днеска на път тръгвам — отвърна татко. — Но ще се опитам да напиша нещо, преди да замина. Ако не успея, ще остане чак за другата година.
Татко право рече. Той нали е доктор. С болни се улиса. Вечерта замина, нищо не написа.
На сутринта свиках моята дружина. Набързо решихме ние да изпратим вместо моя татко едно съчинение. Разменихме мисли кой да го напише. И нали си знаеш, спряха се на мене.
Бързо го написах. Прочетох го гласно. И радостно викна цялата дружина:
— Прекрасно, прекрасно! Жив да си ни, Данчо! Така пише само верен патиланец, когато в сърце му туптят непрестанно сърца на милиони славни патиланци.
Изпратихме тозчас в „Вестник на детето“ моето писание. Ще ли го поместят — това се не знае. Затуй почти цяло тука, във писмото, аз ти го предавам:
„Денят на детето, пиша, ще настане, когато на всички деца под небето патиланец верен начело застане и викне високо: — О, големи хора, с коси побелели! Може да сте умни, може да сте зрели, ала съвет малък и от нас вземете! В Деня на детето вие престанете да давате само хубави съвети! Но велико дело в тоя ден сторете! Един ден във нищо не ни се месете! Един ден на воля вий ни оставете. Да пеем, играем, да си правим всичко, каквото желаем и както си знаем! Тогава и вие ще ни разберете. И вас ще огрее радостното слънце, що в сърца ни свети! И тогава вече не ще се говори за Ден на детето. Всички дни ще бъдат радостни и светли както за децата, така и за всички хора на земята!…“
С тез думи завършвам, драги ми Смехурко, мойто съчинение. Вярвам, че и ти си съгласен със мене!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Живописец
Драги ми Смехурко,
Във долната стая у съседа Бая дойде да живее един живописец. Кой човек се казва живописец — знаеш. Тоя, който толкоз майсторски рисува, че когато гледаш негова картина — жива ти се струва.