Тоя живописец се казва по име Теодоси Рачев. Ала ние мирни нали не седиме. Викаме му всички Босьо Щъркокрачев. Защото, картини когато рисува, краката си дълги все боси изува.
Той често отваря ниския прозорец и с нас разговаря. Па и ние често, без всяка покана, по прозореца висим. Веднъж, без да щеме, стъклото строшихме. Честно и почтено ний си го платихме. Но сами разбрахме, че с нашата дружба малко прекалихме. Докато най-после рисувачът рече:
— Моля, патиланци, ако е възможно, идвайте при мене по-редичко вече. Трябва да призная, че деца обичам. Ала припрян падам. Не мога да трая те моя прозорец всеки час да кичат.
Дана отговори:
— Ами ако дойдем, какво ще ни сториш?
— Тогаз ще ви хвана, ще ви поналожа.
— Ще ни хванеш, знаем, ала ако можеш.
Право каза Дана. До един сме ние отлични бегачи. Никой дългокрачо не може ни хвана, като Крали Марка ако ще да крачи!
Рисувачът рече да се поизпита, ала не сполучи. Додето излезе, та да ни подгони, ний литнахме дружно като рой врабчета, стреснати от куче.
И пак всекидневно правехме посети на нашия майстор. Кичехме редовно ниския прозорец, а рисувачът един ден пак рече:
— Скоро, патиланци, ще ви хвана вече. Тогаз му мислете!
Ние не разбрахме що ще ни сполети.
Сутринта се сбрахме и Гана подхвана:
— Да идем да видим нашия приятел! Видях, като идех, че взел да рисува баба Цоцолана.
— Така ли? Да идем!
— По-скоро да видим как ще я докара!
— Дано е по-млада, че тя не обича да се гледа стара!
И ний полетяхме. След миг до прозореца изправени бяхме. Гледаме — навътре, близо до стената, рисувачът седнал с четка във ръката. Седи и поглежда към платно насреща, а оттам се смее баба Цоцолана също като жива.
И в смях весел прихва цялата дружина.
— Туй се вика майстор! Така се рисува!
— Право казваш, Данчо! Майстор и полвина!
А самият майстор мълчи, не помръдва. И усмихнат гледа баба Цоцолана.
Но изведнъж чудо невиждано стана. Отзад някой бързо с две ръце ни хвана — мене, Ганча, Панча, Дана, Гана, Мика.
И чухме тогава майсторът да вика:
— Какво да ви правя?
Назад се възвихме — той ни хванал здраво. Напред очи впихме — пак той седи мълком, усмихнат лукаво, с четка във ръката.
— Какво ни изпрати, оле, до главата!
А задният майстор весело отвърна:
— Дирихте си дълго, драгички, белята! Ей сега ще видим кой с глас ще се смее и кой ще си пати. С тич не ви догоних, ала с таз картина по-лесно ви хванах.
Но аз се досетих и така подхванах:
— Майсторе велики, майсторе прочути, всички сме щастливи, всички сме честити, че твоята златна ръчица, що може така да рисува, ще ни поналожи! Жив и здрав бъди ни! С тая картина ти ще се прославиш. За теб ще говори от днес цял свят вече. От днес твойто слънце ще блести далече. А от това слънце светъл лъч немирен и нас ще огрее!
Майсторът ни пусна и взе да се смее. Вътре ни покани и станахме вече гости най-желани.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Писател
Драги ми Смехурко,
Оная неделя отидох със татка у чича Йордана. Той е, както знаеш, известен писател и е брат на татка. На него съм кръстен. Затова се казвам и аз като него — Йордан Веселинов. Но аз си обичам другарското име — Патиланчо Данчо.
Та татко и чичо взеха да говорят като свои хора. Аз седях на стола. Слушах как врабците църкаха на двора. От време на време долавях по нещо и от разговора.
— Какво сега пишеш? — подхвана реч татко.
— Остави се, братко. Разказ за децата. Два дена го мисля и денем, и нощем. И не ми се мярка нищо във главата. Редакторът Благов и днес ме подканя. Но без моя разказ тоя път ще мине. И аз сам не зная защо се засече.
— Ти попитай — рече — ей това човече. Разказите детски той ги по̀ умее.
Аз се позасрамих, но нищо не рекох. Ала една мисъл ми светна в главата.
И бързах по-скоро да си ида вкъщи.
Когато се върнах, тозчас се затворих в стаята самичък. И почнах да пиша. Написах аз разказ за един писател. Как се срещал веднъж с верен патиланец. Как сам той постъпил в патиланско царство. Как истински после патиланец станал. И как възпял славно смеха и игрите. И с това обаял по цял свят четците.
С пишеща машина разказа преписах. Отдолу подписах Йордан Веселинов. Че вяра не вдъхва патиланско име. Разказа изпратих до онуй списание, дето чичо праща своите писания.
След няколко дена у дома бях свикал моята дружина. Когато кипеше юнашки играта, някой вън почука силно на вратата.