И сега, щом чухме, че ще се празнува ден на всички книги, и като разбрахме, че книжарят Страти ще гласи изложба във салона школски, решихме веднага що трябва да правим, та нашите книги славно да представим.
Свиках незабавно моята дружина.
— Патиланци — рекох, — и тая година за българска книга навред ще говорят. Изложби ще правят. Ала за възхвала на нашите книги, весели и смешни, не вярвам, че нещо някъде ще сторят. Затова, другари, пак ние самите на слепите трябва да открийм очите. Нека им покажем и нашите книги, но така да сторим, та който ги види, три дни да се чуди.
— Как това ще стане? — запита ме Дана.
Тозчас отговорих:
— С парите спестени, що събрахме лани, ще купим картони, един пръст дебели. Подвързачът Геле от тях ще направи шест големи книги, но кухи отвътре. Та в тях като влезем, да се побереме цели-целенички. Ще оставим дупки отпред за главите, долу за краката. Книгите отвънка нашият художник с бои ще надпише и ще ги нашари. Та изложба жива на нашите книги ние ще направим. Нали така бива? Кажете, другари!
— Бива, бива, бива! Жив да си ни, Данчо!
А Мика добави:
— Но моята книга аз не мога мъкна. Друго ще направя. Нашето магаре в нея ще намъкна. То ще ми помага.
Но сгълча я Гана:
— Мълчи сега, Мико! За смях недей става! Изложба на книги във салон се дава. А там кой ще пусне вашето магаре?
— Та така, другари! — добавих аз тежко. — Бъдете готови! Книгите големи искайте от мене. Тихичко и мълком трябва да приготвим наш’то представление, та света да смаем!
За няколко дена всичко нагласихме, както ний си знаем. Във неделя рано наредихме скришом нашата изложба със живите книги в съседната стая на салона школски, гдето бе изложил своите мъдри книги бай Страти книжарят.
Когато салонът отвъд се напълни, ний викнахме всички с радост в гласовете:
— Вратите, вратите, молим, отворете! И друга изложба тука погледнете.
Нахълтаха всички във нашата стая. А ний сме се скрили във книгите вътре. Главите ни само навънка се смеят. Краката отдолу свободно пристъпват, книгите люлеят. Смях и вик до Бога. И викнах високо аз колкото мога: „Вижте какво пишат тия, що се смеят, и какво умеят!“. И с книгите после припнахме навънка, та цял свят ни видя.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо
Свиден дар
Драги ми Смехурко,
Тия дни наскоро писмо ми донесе раздавачът Ворьо. Писмото разтворих. Бате Патиланчо от Париж го праща. Портрет вътре сложил със надпис за баба. И със тия думи писмото захваща: „Предай, Данчо братко, портрета на баба. А писмото кратко прочети пред всички славни патиланци.“
Зарадвах се много. Прочетох писмото. Разгледах портрета. И си рекох: „Чакай! Ще си изненадам баба Цоцолана. Заедно със нея цялата дружина“.
Намерих в долапа кутия от шапка. В нея сложих друга от дамски шушони. В нея пъхнах трета от женски пантофки. В нея пък наместих хубава кутийка от млечни сапуни, в която положих портрета за баба заедно с писмото. И после захлупих всичките кутии.
Същия ден свиках моята дружина и рекох:
— Другари, подарък за баба от Париж пристигна. Бате Патиланчо таз кутия пратил. Има да се радва баба Цоцолана! Хайде сега всички да я занесеме!
Патилана Дана кутията дигна.
— Зная що е в нея! — викна тя засмяна. — Шапка! Модна шапка! Образец парижки! Да̀ ли я разтворя?
Но аз не й дадох.
— Не, не бива, Дано! Баба ще се сърди. Нека тя самичка пред нас я разтвори.
И тръгнахме дружно. Сварихме вкъщи баба Цоцолана. Кутията дигнах, с две ръце я хванах и така подхванах:
— О, миличка бабо! Бате Патиланчо тоя дар ти праща. От Париж пристигна.
Баба Цоцолана радостно замига и викна засмяна:
— Шапка, Божке, шапка! Ах, вашият бате навреме я пратил. Че старата вече съвсем я не бива. Отвори я, Данчо!
Кутията бавно пред всички отворих. На нашата баба нещо попреседна. Досетлива Дана тогаз заговори:
— Не е шапка, бабо, а модни шушони. Кутията вижте! Хем мода последна! Ботушки с пружина!
И пак се зарадва баба Цоцолана. Зарадва се с нея цялата дружина. И баба пак рече:
— Патилан си знае. Студове ужасни настанаха вече. А мен без шушони никак ме не бива. Пък ако са длъжки, по ще ми отиват. Отвори бе, Данчо, и тая кутия!
И тая кутия пред всички отворих. На нашата баба пак нещо преседна. Патилана Гана тогаз заговори:
— Не било шушони! Пантофки е, бабо! В такива кутии пантофки се слагат.