И пак се усмихна баба Цоцолана.
— Хубави пантофки! И туй си го бива. Дайте да отворя аз тая кутия!
Баба я отвори. Ядно се навъси и през зъби рече:
— Но това е вече цяла подигравка! На какво прилича!
Патилана Мика тогава извика:
— Не сърди се, бабо! Бате Патиланчо много те обича. Никога със тебе не ще се подбива. Сапун ти изпратил. Сапуни се слагат в кутии такива.
И пак се зарадва баба Цоцолана. Усмихната рече:
— И туй не е лошо. Парижки сапуни, дето подмладяват! Дайте да отворя и тая кутия!
Баба я отвори. Но картон обърнат и лист, на две сгънат, във нея съгледа. И баба заплака:
— Ах, ти, Патилане! Никога не чаках, че така горчиво ти ще ме обидиш!
Тогава аз викнах:
— Недей плака, бабо! А погледни тука!
Писмото разгънах. Портрета обърнах. Баба го погледна. Дръпна го от мене. И скочи от радост баба Цоцолана. И радостно рипна цялата дружина.
Тъкмо десет пъти писмото прочетох.
А баба портрета целува, прегръща. Досами сърцето нежно го притиска. И току повтаря:
— Бабиното чедо! Колко го обичам! От тоя подарък по-свиден не зная! Колко ми е хубав. Сякаш ми се смее!
И пак го целува, и пак му се радва! И ние със нея радвахме се всички. Да беше отнегде, драги ми Смехурко, само да ни зърнеш! И ще си представиш що радост ще бъде, жив и здрав когато бате Патиланчо от Париж се върне!
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо