Той погледна часовника си — 22.30 местно време — и се премести с два часа назад.
Нощта беше настъпила, но сградата сега бе съвсем невредима. В един кратък миг бе завладян от желанието да предупреди всички нейни обитатели. Не, нямаше това право. Сега е война и хора умират навсякъде по света. Той не е Щейн, за да поеме на плещите си бремето на историята. Затова пък не е и някакъв проклет данелианец! Усмихна се криво, скочи от седалката и изтича до вратата. Почука и след малко му отвориха. От мрака го гледаше жена на средна възраст и едва сега Еверард осъзна, че появяването на американец в цивилен костюм може да й се стори странно.
— Извинете — заговори той, — нали познавате мис Нелсън?
— Да, познавам я. — Жената се колебаеше. — Тя живее наблизо и… скоро ще дойде при нас. Вие какъв сте й… познат?
Еверард кимна.
— Мис… ъъъ?
— Мисис Ендърби.
— Мисис Ендърби, тя ме помоли да ви предам, че за съжаление няма да може да дойде. Но ще ви чака — заедно с цялото ви семейство — към десет и половина.
— С цялото, сър? И децата ли?
— И децата също — обезателно всички. Подготвила ви е някаква изненада. На всяка цена трябва да идете.
— Добре, сър. Щом така иска.
— Всички — повтори Еверард. — В десет и половина. Не закъснявайте. Довиждане, мисис Ендърби.
Той кимна отсечено и излезе на улицата.
Добре, тук вече направи, каквото можа. Сега идва ред на Нелсънови. Измина три преки, скри хроноцикъла в една тъмна уличка и забърза към къщата. Сега вече и той беше нарушил закона, при това вината му не бе по-малка от тази на Щейн.
Интересно, какво представлява планетата, на която ще ги изпратят?
Темпомобила от епохата Инг не се виждаше никакъв, а такава машина не е лесна за скриване — следователно Чарли още не се бе появил на сцената. Ще трябва да импровизира.
Докато тропаше по вратата, Еверард продължаваше да обмисля възможните последствия, до които щеше да доведе спасяването на семейство Ендърби. Децата ще пораснат, ще имат свои деца — най-вероятно с нищо неотличаващи се англичани от средната класа. Но по-късно, след столетия, може да се роди или напротив — да не се роди — някой забележителен човек. Да, в края на краищата, времето не е чак толкова неподатливо на вмешателство. Макар, като цяло, всичко да се решава от общочовешкия генофонд, съществуват — нерядко — и изключения.
Вратата отвори дребничка, симпатична девойка. Строгата военна униформа, определено й отиваше.
— Мис Нелсън?
— Да, аз съм.
— Казвам се Еверард и съм приятел на Чарли Уиткомб. Може ли да вляза? Имам малка изненада за вас.
— Тъкмо щях да излизам — отвърна момичето, но лицето й беше пребледняло.
— Никъде няма да вървите — тросна се той, но веднага спря, забелязал смущението й: — Извинете. Ще ви обясня.
Тя го покани в тясна, скромно обзаведена гостна.
— Заповядайте, седнете. Само, моля ви, говорете тихо. Родителите ми спят, а утре ще стават рано.
Еверард се намести във фотьойла, а Мери приседна на крайчеца на дивана и го загледа с безпокойство. Интересно, дали някой от предците й не се наричаше Уулфсон, или Едгар? Впрочем, това са глупости… Изминали са толкова векове. А може би Щейн?
— От ВВС ли сте? — попита тя. — С Чарли ли служите?
— Не, аз съм от разузнаването. Затова ходя цивилен. Кажете, кога за последен път се видяхте?
— Преди няколко седмици. Сега трябва да е във Франция. Надявам се войната скоро да свърши. Глупаво е, че немците още се съпротивляват. Не разбират ли, че са обречени? — Тя вдигна брадичка. — Та, за Чарли…
— Тъкмо щях да ви кажа — Еверард започна да говори несвързано за положението отвъд Ла Манша. Беше завладян от странното чувство, че разговаря с призрак. Рефлексът, рожба на продължително внушение, не му позволяваше да й разкрие истината. Всеки път, когато се доближаваше до нея, езикът сякаш отказваше да му се подчинява.
— … да знаете само колко е трудно да се намери дори шишенце с мастило…
— Извинете — прекъсна го нетърпеливо тя. — Може би, в края на краищата, ще ми кажете за какво става дума? Имам среща тази вечер.
— О, простете… Извинявайте, моля ви. Виждате ли, работата е там, че…
Спаси го почукване на вратата. Мери подскочи, огледа се и изтича до спуснатите завеси на прозореца. Еверард я последва безшумно.
Тя отвори вратата, извика едва чуто и отстъпи назад.
— Чарли!
Уиткомб я притисна в обятията си, без да обръща внимание, че средновековното му наметало все още е изцапано с кръв. Менс излезе в предверието. Едва сега англичанинът го зърна и трепна от изненада.
— Ти?
Посегна да извади парализатора, но Еверард го изпревари.