Сандовал млъкна. Еверард се беше заслушал в ромона на потока и свистенето на вятъра. Известно време се взира в нощта, преди да заговори с пресипнал глас:
— Може и така да стане. Ще трябва да останем в този век, докато преодолеем критичната точка. А след това нашият собствен свят ще престане да съществува. Никога няма да го е имало.
— И без това не беше нещо особено — отвърна като насън Сандовал.
— Но… помисли за родителите си. Те никога няма да се родят.
— Живяха в беден резерват. Веднъж баща ми плака неудържимо, задето не можа да ни купи обувки за зимата. А мама умря от туберкулоза.
Еверард седеше неподвижно, като хипнотизиран. Сандовал почака малко, сетне го удари по рамото, скочи и се разсмя.
— Ама ти май се върза, а? Хайде стига, само те премятах. Кой ще е първа смяна? Имаш ли нещо против да съм аз?
Еверард се съгласи, но дълго не можа да заспи.
5
Катерът се премести с два дни напред и сега се рееше твърде високо, за да бъде забелязан е невъоръжено око. Въздухът на тази височина бе прозрачен и студен. Еверард потрепери, докато нагласяваше електронния телескоп. Дори при максимално увеличение керванът беше само верига от черни точици, зареяни сред земния безкрай. Но в цялото Западно полукълбо едва ли имаше други човешки същества, владеещи умението на конската езда.
Той се завъртя на седалката.
— Сега какво ще правим?
— Ако малката демонстрация не е свършила работа…
— Сам виждаш, че не е! Инак защо ще потеглят на юг — при това с удвоено темпо! Защо де?
— Менс, за да ти отговоря, трябва да ги познавам по-добре. Нищо чудно да сме отправили предизвикателство към храбростта им. В една военна цивилизация смелостта и упоритостта са основни човешки достойнства… какъв избор биха имали? Ако отстъпваха пред най-малката заплаха, едва ли сега щяха да са тук.
— Но монголците не са идиоти! Никого не са завладели с биволска сила, винаги на първо място са поставяли принципите на военното преимущество. Тохтай трябваше да отстъпи, да докладва на императора и да организира по-голяма и мощна експедиция.
— Хората при корабите ще го сторят — напомни му Сандовал. — Сега вече виждам колко подценихме този човек. Сигурно се е разпоредил моряците да потеглят обратно, ако експедицията не се върне, да речем, до една година. А ако се натъкне на нещо интересно — като например нас — праща индианец с писмо обратно до базовия лагер.
Еверард кимна. Помисли си, че си бе позволил да се захване с тази, на пръв поглед лесна задача, без почти никаква подготовка и време за планиране на действията. Оттук и първият провал. Дали нямаше пръст и подсъзнателното нежелание на Джон Сандовал за крайни средства? Той помисли и рече:
— Може да са подушили нещо фалшиво в нас. Монголците винаги са били добри в психологическата война.
— Възможно. Но какъв ще е следващият ни ход?
„Да се спуснем стремително, да ги ударим с енергийното оръжие от четирийсет и първи век, монтирано в корпуса на катера и да се свърши… Но, Мили Боже, ако го направя, ще гния до края на дните си на някоя далечна планета. Пък и трябва да има някакви човешки граници.“
— Ще им устроим някоя по-впечатляваща демонстрация.
— И ако тя също се провали?
— Стига! Чакай първо да опитаме!
— Само попитах… — вятърът отнесе края на изречението. — Защо просто не спрем експедицията? Да се върнем с няколко години и да внушим на Кублайхан, че е безсмислено да праща кораби на изток. Тогава всичко това просто няма да се случи.
— Сам знаеш, че ни е забранено да нанасяме корекции в историята.
— Ами това тук какво е според теб?
— Нещо, което вършим по заповед на Върховното управление. Може би с последствия в друго време и на друго място. Откъде да зная? Аз съм само едно стъпало в еволюционната стълбица. Онези горе виждат милиони години напред и назад, как мога да разгадая замислите им?
— Тате винаги знае най-добре — промърмори недоволно Сандовал.
Еверард стисна зъби.
— Фактът е неоспорим. Неприкосновеността на монголския двор е хиляди пъти по-важна от всичко, което става тук, в Америка. Ти ме забърка в тази история, но сега ще ме слушаш. Наредено ни е да принудим тези хора да се откажат от експедицията. Какво ще става по-нататък не е наша работа. Важното е да не се доберат до дома. Вината ни е точно толкова, колкото ако поканим някого на вечеря и по пътя го бутне кола.
— Прав си. Стига сме хленчили — да се хващаме за работа.