В деня след преврата с военна заповед бе наредено на всички покриви да бъдат поставени знамена в чест на победата на храбрите войници, които така героично защитаваха западната християнска цивилизация срещу комунистическия заговор. Пред нашата врата спря джип, за да провери защо не изпълняваме заповедта. С Майкъл обяснихме роднинската ни връзка с Алиенде и това, че бяхме в траур. „Ако желаете, ще издигнем знамето наполовина с черна лента“, предложихме. Войникът остана замислен за момент и понеже нямаше указания за подобни случаи, си тръгна без повече приказки. Бяха започнали доносите и всеки момент очаквахме да дойдат и да ни обвинят за незнайно какви престъпления, но това не се случи; може би обичта, с която Грани се ползваше в квартала, попречи подобно нещо да се случи. Майкъл узна, че на един от строежите му има работници, озовали се в плен — не бяха успели да се измъкнат сутринта, по-късно полицейският час им беше попречил да го сторят и сега бяха изолирани и без храна. Свързахме се с Грани, която успя някак да пресече улицата, криейки се, и да дойде да гледа внуците; взехме провизии от нашия килер и съгласно инструкциите по радиото за спешни случаи, тръгнахме с колата, като се движехме като костенурка с отворени прозорци и с бяла кърпа, вързана на пръчка. Спряха ни пет пъти и всеки път караха Майкъл да слезе, грубо преравяха раздрънкания Ситроен и сетне ни пускаха да продължим. Мен не попитаха за нищо, дори не ме видяха, и реших, че духът пазител на Меме ме е направил невидима, но после разбрах, че в психиката на военните жените не се броят, освен ако не става дума за военна плячка. Ако бяха проверили документите ми и бяха видели презимето ми, сигурно никога нямаше да предадем кошницата с храна. Не изпитвахме страх, защото все още не познавахме репресивния механизъм и вярвахме, че като обясним простичко, че не принадлежим към никоя политическа партия, щяхме да сме вън от опасност; истината скоро излезе на бял свят, след като бе отменен полицейският час и можехме отново да общуваме.
В издателството незабавно изгониха онези, които активно бяха свързани с Народното единство, аз останах на мушка. Бледа, но твърда, Делия Вергара повтори това, което беше казала три години по-рано: продължавахме да работим както обикновено. Този път обаче беше различно — доста от сътрудниците й бяха изчезнали, а най-добрата журналистка от екипа беше полудяла от тревога как да скрие брат си. Три месеца по-късно самата тя трябваше да потърси убежище и го намери във Франция, където живя повече от двайсет години. Властите събраха представители на пресата и оповестиха правилата за строгата цензура, която се въвеждаше — имаше не само забранени теми, имаше също опасни думи, като другарю, която беше заличена от речника, и други, които трябваше да се използват изключително предпазливо като например народ, синдикат, работнически квартал, справедливост, трудещ се и много други, принадлежащи към езика на левицата. Думата демокрация можеше да бъде използвана само в съчетание с прилагателно — условна демокрация, авторитарна и дори тоталитарна демокрация. Влязох в пряк контакт с цензурата една седмица по-късно, когато по вестникарските павилиони се появи детското списание, на което бях главен редактор и на чиято корица бяха изобразени четири кръвожадни горили, а вътре имаше дълъг репортаж, посветен на тези животни. Въоръжените сили възприеха това като пряк намек за четиримата генерали от Хунтата. Подготвяхме цветните страници два месеца предварително, така че по онова време идеята за военен преврат е била доста далечна и беше невероятно съвпадение това, че горилите цъфнаха на корицата на списанието точно в този момент. Собственикът на издателството, който се беше върнал в собствения си самолет, едва изчака да поутихне хаосът от първите дни и ме уволни, назначавайки друг главен редактор — същия, който не след дълго успя да убеди Военната хунта да промени географските карти, сменяйки местата на континентите, така че достопочтеното ни отечество да застане най-горе на страницата, а не унизително долу — с една дума юг се качи горе, а териториалните ни води се простряха чак до Азия. Изгубих работата си като главен редактор, а скоро щях да изгубя и длъжността си в женското списание заедно с целия екип, защото в очите на военните феминистките идеи бяха толкова подривни, колкото и самият марксизъм. Войниците орязваха безобразие с ножици панталоните на жените по улиците, защото в техните разбирания това бе дреха, предназначена единствено за мъже; дългите коси на мъжете се смятаха за признак на обратни наклонности, брадите бяха обръснати, защото зад тях виждаха комунисти. Върнахме се във времената на неоспоримо мъжко господство. Под заповедите на нов главен редактор списанието направи рязък завой и се превърна в точно ехо на десетки други лекомислени издания за жени. Собственикът на издателството отново започна да снима красиви девойки.