— Тя не осъзнава нищо, повярвайте, дъщеря ви не страда.
— Напротив, страда и е изплашена. Ще я отведа у дома в Калифорния, колкото се може по-бързо.
— Тук има социална осигуровка, в Съединените щати медицината е истинско разорение. Освен това, пътуването е много рисковано. Паула все още не задържа натрия, не контролира добре налягането и температурата си, има затруднена дихателна дейност. Не е уместно да я местим на този етап, може и да не издържи пътуването. В Испания има болнични заведения, където биха могли добре да се грижат за нея, тя няма да тъгува за когото и да било, не разпознава никого, дори не знае къде се намира.
— Не разбирате ли, че никога няма да я изоставя? Помогнете ми, докторе, каквото и да струва това, трябва да я отведа…
Когато погледна назад към дългия си жизнен път, ми се струва, че военният преврат в Чили бе драматично кръстовище, което промени посоката на моето съществуване. След няколко години може би ще си спомням вчерашния ден като друга трагедия, белязала живота ми. За мен нищо няма да е вече както преди. Уверяват ме, че няма лек за Паула, но аз отказвам да го повярвам, ще я отведа в Съединените щати, там може да ни помогнат. Уили уреди място за нея в една клиника, остава единствено да уговоря Ернесто да я остави да тръгне — няма възможност да се грижи за нея, а никога няма да я дадем в приют; ще намеря начин да пътувам с Паула, дори да се наложи да открадна самолет — тя не е първият тежко болен, който се транспортира.
Никога заливът в Сан Франсиско не е бил по-красив — хиляди лодки плаваха, разгънали многоцветни платна в чест на настъпването на пролетта; хора по шорти бавно се разхождаха по моста Голдън Гейт, планините се зеленееха, защото най-сетне, след шестгодишна суша, беше валяло. От много време дърветата не бяха така кичести, а небесата — така лазурни: природата ни посрещна празнично пременена, сякаш за да ни приветства. Беше завършила дългата мадридска зима. Преди да тръгнем, заведох Паула в параклиса, потънал както обикновено в полумрак и усамотение, но отрупан с перуники за Богородица по случай Деня на майката. Поставих количката пред дървената статуя, пред която мама проля толкова сълзи през стодневния кошмар тук, и запалих свещ в чест на живота. Майка ми молеше Светата Дева да обгърне Паула със своята мантия и да я защити от болката и тъгата, та ако реши да ни я отнеме, поне да не страда повече. Аз помолих Богородица да ни помогне да стигнем живи и здрави в Калифорния, да ни закриля във втория етап, който започваше, и да ни даде сили, за да го преодолеем. С наклонена глава и вперени в пода очи, Паула, която беше напълно отпусната, се разплака и сълзите й една по една закапаха, подобно на ноти от етюд за пиано. Какво ли разбира дъщеря ми? Понякога си мисля, че иска да ми каже нещо, струва ми се, че иска да се сбогува с мен…
С Ернесто отидохме да приготвим куфара й. Влязох в малкия чист, подреден, изряден апартамент, където бяха така щастливи за толкова кратко време, и както всеки път останах изумена от францисканската простота, в която живееха. През двайсет и осем годишното си пребиваване на този свят Паула постигна зрялост, която някои никога не откриват, разбра колко мимолетно е съществуването и се откъсна от почти всичко материално, като се насочи към стремежите на душата. „Отиваме в гроба увити с чаршаф, за какво е това престараване?“, ми каза тя веднъж в магазин за дрехи, когато понечих да й купя три блузи. Тя изхвърли отвъд борда и последните остатъци суета, не искаше украшения, не я интересуваше нищо излишно, нито повърхностно, в бистрия й ум имаше място и търпение само за същественото. „Търся Бог и не го намирам“, ми каза малко преди да изпадне в кома. Ернесто постави в чанта малко дрехи, няколко снимки от медения им месец в Шотландия, старите й пантофки от заешка кожа, сребърната захарница, наследство от Грани, и парцалената кукла — останала почти едноока и без вълнената си коса, — която й измайсторих след раждането й и която тя неизменно носеше със себе си като проядена от молци реликва. В малко панерче останаха писмата, които й бях писала през годините и които, подобно на мама, тя пазеше, подредени по дати. Предложих да ги унищожим, ала зет ми каза, че някой ден тя ще попита за тях. Апартаментът остана като пометен от вихър на безнадеждност; на 6 септември Паула бе излязла оттук за болницата и не се върна никога вече. Бдящият й дух присъстваше край нас, докато се разпореждахме с вещите й и слагахме ръка на съкровените й неща. Изведнъж Ернесто се свлече на колене и се вкопчи в мен, разтърсван от риданията, които беше потискал през всички тези дълги месеци. Струва ми се, че тогава осъзна напълно трагедията и разбра, че жена му няма никога да се върне в този апартамент в Мадрид, че се е преселила в друго измерение, оставяйки му само спомена за красотата и нежността, в които се беше влюбил.