Често съм се питала, подобно на хиляди чилийци, дали правилно съм постъпила като съм напуснала страната си по време на диктатурата; дали съм имала право да лиша от корен децата си и да повлека съпруга си към несигурно бъдеще в чужда страна, или пък щеше да е за предпочитане да се помъчим да останем незабелязани, ала тези въпроси нямат отговор. Събитията се стовариха неумолимо като в древногръцка трагедия, фаталността беше пред очите ми, но аз не можах да избегна стъпките, водещи към нея.
На 23 септември 1973 година, дванайсет дни след военния преврат, умря Пабло Неруда. Беше болен и печалните събития от онези дни пречупиха желанието му за живот. Прекара агонията си в своето легло на Исла Негра, без да види морето, което се разбиваше в скалите под прозореца му. Съпругата му Матилде беше изградила непробиваем обръч около него, за да не го достигат новини от случващото се в страната, но по някакъв начин поетът научи за хилядите затворници, за изтезаваните и убитите. „Нарязали ръцете на Виктор Хара — все едно да смажеш славей; казват, че той не преставал да пее и това още повече ги ожесточавало. Какво става, нима всички са полудели“, шепнеше с блуждаещ поглед. Започна да се задушава и го отведоха с линейка в една клиника в Сантяго; в това време стотици телеграми пристигаха от различни правителства по света, които предлагаха политическо убежище на поета Нобелов лауреат; някои посланици лично отидоха при него, за да го убедят да замине, но той не искаше да бъде далеч от родната земя в тези времена на катаклизъм. „Не мога да изоставя народа си, не мога да побегна, обещай ми, че и ти няма да си тръгнеш“, помоли жена си и тя му обеща. Последните думи на този мъж, възпял живота, бяха: „Ще ги разстрелят, ще ги разстрелят“. Болногледачката му дала успокоително, той заспал и повече не се събудил. Смъртта запечата на устните неговата иронична усмивка от най-щастливите му дни, когато се маскираше, за да забавлява приятелите си. По същото време, в килия на Националния стадион, изтезаваха зверски шофьора му, за да изтръгнат от него кой знае какво ненужно признание за възрастния и миролюбив поет. Положиха го за бдението в синята му къща на хълма Сан Кристобал, опустошена от военните, които я бяха превърнали в развалини — навсякъде се подмятаха разпръснати парчета от любимите му керамични фигури, бутилки, кукли, часовници, картини — всичко, което не бяха успели да отнесат, бяха изпотрошили и изгорили. Вода и кал се стичаха по пода, покрит със счупени стъкла, които хрускаха като кости, когато човек ги настъпеше. Матилде прекара нощта насред разсипията, седнала на стол до ковчега на мъжа, посветил й най-прекрасните любовни стихове, и подкрепяна от малцината приятели, които се бяха осмелили да пресекат полицейския обръч около дома и да нарушат вечерния час. На другия ден го погребаха в отстъпен назаем гроб с траурна церемония, застрашително ескортирана от картечници, стърчащи от двете страни на улиците, по които мина малобройното шествие. Малцина можаха да го съпроводят в последното му пътуване — приятелите му бяха или в затвора, или се укриваха, други се страхуваха от преследвания. С колежките ми от списанието вървяхме бавно с червени карамфили в ръце и скандирахме:
„Пабло Неруда! Тук, сега и винаги!“, пред пламналите погледи на войниците, еднакви под бойните си каски, с изрисувани лица, за да не бъдат разпознати, и с оръжие, треперещо в ръцете им. На средата на пътя някой извика: „Другарят Салвадор Алиенде!“ и всички отвърнахме в един глас: „Тук, сега и завинаги!“ Така погребението на поета стана повод да бъде почетена и паметта на президента, чието тяло почиваше в анонимен гроб в гробището на друг град. „Мъртвите не почиват в гробове без име“, промълви един старец, който вървеше до мен. Като се върнах вкъщи, написах, както правех това всеки ден, писмо на мама и й описах погребението; тя го прибрала заедно с други писма и осем години по-късно ми го даде, а аз го включих почти дословно в първия си роман. Разказах за погребението и на дядо, който ме изслуша докрай със стиснати зъби, а сетне ме сграбчи с железните си лапи и ме запита, крещейки, за какъв дявол съм отишла на гробищата, нима не съм виждала какво става в Чили и в името на децата си и от уважение към него, дето не можел повече да понася страдания, ме закле да се пазя. Нима не било достатъчно това, че съм излизала по телевизията с моето презиме? Защо съм се излагала на опасност? Тези неща не ме засягали.