— Злото е отприщено, Тата.
— За какво зло ми говориш! Това са твои измишльотини, все същото е било откак свят светува.
— Да не би да отричаме съществуването на злото, понеже не вярваме в силата на доброто?
— Обещай ми, че ще си стоиш мирно и тихо вкъщи! — призова ме той.
— Не мога да обещая такова нещо, Тата. — Наистина не можех. Беше вече късно за подобни обещания. Два дни след военния преврат, едва бяха отменили полицейския час, наложен на първо време, аз се озовах ангажирана, незнайно как, в мрежата, която незабавно бе изплетена в помощ на преследваните. Узнах за някакъв младеж от левите екстремисти, който трябваше да бъде укрит; беше успял с прострелян крак да се измъкне от засада, докато преследвачите го гонели по петите. Скрил се в гаража на приятел, където в полунощ добронамерен лекар извадил куршума и започнал да го лекува. Изгарял в треска, въпреки антибиотиците и затова беше невъзможно да стои повече на това място, немислимо беше също да бъде настанен в болница, където със сигурност щяха да го арестуват. В неговото състояние не би издържал трудното пътуване, което предприемаха някои, пресичайки границата през проходите в Андите на юг; единствената му възможност беше да потърси политическо убежище, ала само за хора с много връзки — изтъкнати политици, журналисти, интелектуалци и хора на изкуството — вратите на посолствата бяха широко отворени; клетите нещастници като него и хиляди други оставаха без закрила. Аз не знаех много добре какво означава убежище, бях чувала тази дума единствено в националния химн, който сега звучеше иронично: или родината ще принадлежи на свободните, или ще бъде убежище против гнета, но участта на този младеж ми се видя като в някакъв роман и без да обмислям, предложих да му помогна, като не премерих добре риска, защото в този момент никой нямаше представа как действа терорът, все още се водехме от принципите на нормалния живот. Реших без всякакви заобикалки да се обърна към посолството на Аржентина, паркирах колата си възможно най-близо и се запътих към посолството с примряло сърце, но с твърда стъпка. През решетката се виждаха прозорците на сградата с прострени дрехи и с хора, които се бяха показали и викаха. Улицата гъмжеше от войници, имаше танк пред вратата и гнезда за картечниците. Щом наближих, две пушки ме взеха на мушка. „Какво е необходимо, за да се получи убежище тук?“, попитах. „Покажете си документите!“, излаяха в един глас войниците. Подадох личната си карта. Хванаха ме подръка от двете страни и ме отведоха до една караулка при вратата, където имаше офицер, на когото зададох същия въпрос, като се мъчех да овладея треперенето в гласа си. Мъжът ме изгледа така изненадано, че и двамата се усмихнахме. „Аз съм тук точно за да възпрепятствам търсене на убежище“, отвърна, като се вгледа в презимето ми. След пауза, която продължи цяла вечност, нареди на двамата войници да се оттеглят и с него останахме сами в малката караулка. „Гледал съм ви по телевизията… това сигурно е някакъв репортаж“, каза той. Беше вежлив, но категоричен — докато той е тук, никой нямало да намери убежище в това посолство, то не било като посолството на Мексико, дето всеки си влизал, щом му скимнело, само трябвало да поговори с иконома и готово. Разбрах. Той ми върна документите, разделихме се с ръкостискане, предупреди ме да не се забърквам в разни каши и аз веднага се отправих към посолството на Мексико, където стотици хора вече бяха намерили подслон, но ацтекското гостоприемство нямаше как да не приюти още един нуждаещ се.
Скоро узнах, че някои периферни райони са под обсадата на войската, в други полицейският час беше в сила през половината от деня; много хора гладуваха. Войниците нахлуваха с танкове, обкръжаваха къщите и насила изкарваха всичките обитатели навън; мъжете над четиринайсетгодишна възраст отвеждаха в училищния двор или на футболното игрище, което в повечето случаи представляваше празно място, разчертано с тебешир, и след като методично ги пребиваха пред очите на жените и децата, избираха неколцина наслуки и ги откарваха. Малцина се прибираха, разказваха ужасии и показваха белези от мъчения; обезобразените от бой тела на други биваха захвърляни нощем на бунището, за да видят останалите каква съдба очаква всеки, дръзнал да се занимава с подривна дейност. В някои махали болшинството от мъжете бяха изчезнали и семействата им бяха останали без закрила. Случи се да събирам продукти и пари за общите кухни, организирани от църквата, за да се подсигури топла храна за най-малките деца. Гледката на по-големите братчета и сестричета, които чакаха на улицата с празен стомах с надеждата, че може да остане къшей хляб, завинаги се е запечатала в паметта ми. Набрах смелост да прося — приятелите ми отказваха по телефона и ми се струва, че видеха ли ме, се скриваха. Дядо ми даваше мълком, колкото можеше, но не искаше да знае какво правя с парите му. Изплашено се окопа пред телевизора между стените на своя дом, ала лошите вести влизаха през прозореца, никнеха като мъх из ъглите и беше невъзможно да бъдат игнорирани. Не зная дали Тата се страхуваше толкова много, защото знаеше повече, отколкото признаваше, или пък защото осемдесетгодишният му опит беше разкрил неограничените възможности на човешката злина. За мен беше изненадващо да открия, че светът е жесток и несигурен, управляван от безмилостния закон на по-силния. Естественият подбор не беше подпомогнал процъфтяването на интелекта или пък извисяването на духа — при първия повод ние взехме да се избиваме като мишки, затворени в прекалено тесен сандък.