Майкъл знаеше за дейността ми и никога не се съпротиви дори когато се налагаше да укриваме някого у дома. Спокойно ме предупреждаваше за рисковете, донякъде изненадан, защото аз се сблъсквах с толкова много случаи, а той рядко дочуваше за някой. Нямам представа, предполагам, че професията ми на журналист ми помагаше, покрай работата си срещах и разговарях с хора, докато той се движеше между бизнесмени — кастата, която най-много се облагодетелства по време на диктатурата. Веднъж отидох в ресторанта, където той обядваше всеки ден със съдружниците от строителната фирма и им заобяснявах, че само на едно ядене харчат повече, отколкото необходимото за изхранването на едно дете от свещениците в продължение на цял месец, и ги помолих веднъж седмично да хапват по един сандвич в офиса и да ми дават спестените пари. Ледено удивление посрещна моите думи, дори сервитьорът замръзна с поднос в ръце, а всички очи се впериха в Майкъл; предполагам, че се питаха какъв мъж е той, щом не може да обуздае безочието на своята жена. Собственикът на фирмата свали очилата си, почисти ги бавно с носната си кърпа и сетне написа чек на стойност, десетократно надхвърляща тази, за която бях помолила. Майкъл престана да обядва с тях и по този начин показа недвусмислено своята позиция. На него, неотклонно възпитаван в най-благородни чувства, му беше трудно да повярва в ужасните истории, които му разказвах, или да си представи, че всички, дори децата, можем да загинем, ако някой от клетниците, които прекрачваха прага ни, попаднеше в ареста и признаеше насред изтезанията, че е бил под нашия покрив. До нас идваха слухове, от които на човек му се изправяше косата, но по силата на някаква необяснима игра на ума, който понякога отказва да приеме очевидното, ние ги отхвърляхме като преувеличени; ала дойде момент, в който повече не можехме да продължаваме така. Нощем се будехме, облени в пот, заради някаква кола, спряла пред вратата ни по време на полицейския час, или пък заради телефона, който звънеше, а сетне следваше мълчание; ала на сутринта изгряваше слънцето, децата и кучето идваха в спалнята, приготвяхме кафе и животът започваше отново, сякаш всичко си беше постарому. Месеци трябваше да минат, преди доказателствата да станат неопровержими и страхът да ни екове. Как всичко се промени така внезапно и необратимо? Как действителността можа да бъде деформирана по такъв начин? Всички бяхме съучастници, цялото общество беше полудяло. Дяволът в огледалото… Понякога, докато бях сама на тайно място на хълма Сан Кристобал и имах малко време да помисля, отново виждах черната вода в огледалата от моето детство, където сатаната се появяваше нощем, навеждах се над стъклото и с ужас осъзнавах, че Злото ме гледа с моето собствено лице. Не бях чиста, никой не беше, във всеки от нас се спотайваше чудовище, всички имахме тъмна и зла страна. При определени условия бих ли могла и аз да измъчвам и да убивам? Например, ако някой стореше зло на децата ми… на колко жестокост бих била способна в този случай? Демоните бяха излезли от огледалата и се разхождаха свободно по света.