Децата ми не повтаряха нищо от онова, което се говореше вкъщи, нито пък споменаваха за непознатите, които понякога се отбиваха у нас. Николас започна да се подмокря нощем в леглото, събуждаше се засрамен, идваше с наведена глава в моята стая и разтреперан ме прегръщаше. Нуждаеше се от повече обич от когато и да било, ала Майкъл беше смазан от проблемите покрай работниците, а аз тичах от една работа на друга, посещавах бедняшки квартали, криех хора и нервите ми бяха опънати до скъсване; мисля, че нито един от двама ни не съумя да даде на децата сигурността и утехата, от която се нуждаеха. Междувременно Грани беше раздирана от вътрешни противоречия — от една страна, мъжът й приветстваше фанфарите на диктатурата, а от друга, ние й разказвахме за репресиите; тревогата й се превърна в паника, малкият й свят беше заплашен от ураганни стихии. „Внимавай“, не спираше да ми повтаря, без сама да знае какво иска да каже с това, защото умът й отказваше да приеме опасностите, които сърцето й на баба предугаждаше. Цялото й съществувание се въртеше около двамата й внука. „Лъжи, всичко това са лъжи, изфабрикувани от съветския комунизъм, за да се злепостави Чили“, й казваше свекър ми, когато тя споменаваше злокобните слухове, които като зараза се разпространяваха из въздуха. Подобно на децата ми, тя се научи да спотайва мълчаливо съмненията си и да избягва коментари, които биха могли да ни навлекат нещастие.
Една година след преврата Военната хунта се разпореди в Буенос Айрес да бъде убит генерал Пратс, тъй като се страхуваше, че оттам бившият военачалник на въоръжените сили може да оглави бунт на демократичните военни. Изпитваше страх също генерал Пратс да не публикува мемоарите си и да не разкрие предателството на генералите; по онова време се ширеше официалната версия за събитията от 11 септември, в която се оправдаваха фактите и се превъзнасяше като герой образът на Пиночет. Телефонни съобщения и анонимни бележки бяха предупреждавали генерал Пратс, че животът му е в опасност. Чичо Рамон, за когото имаше подозрения, че разполага с копие от мемоарите на генерал Пратс, също бе заплашван през онези дни, но така и не повярва на предупрежденията. Пратс обаче много добре познаваше прийомите на колегите си и знаеше, че в Аржентина се надигат и започват да действат ескадроните на смъртта, които поддържаха с чилийската диктатура ужасен трафик на човешки тела, затворници и документи за самоличността на изчезналите. Напразно се опита да се сдобие с паспорт, да напусне страната и да замине за Европа; чичо Рамон разговаря с посланика на Чили, дългогодишен дипломатически служител, с когото от години поддържаха приятелство, и го помоли да помогне на генерала в изгнание, но от посолството му хвърлиха прах в очите с обещания, които така и не изпълниха. Малко преди полунощ срещу двайсет и девети септември 1974 година избухна бомба в автомобила на семейство Пратс, които се прибирали вкъщи след вечеря с моите родители. Силата на взрива изхвърлила късове горящ метал на сто метра разстояние, раздробили генерала и овъглили съпругата му в адска клада. Минути по-късно на мястото на трагедията се събрали чилийски журналисти, които пристигнали преди аржентинската полиция, като че ли очаквали покушението зад ъгъла.
Чичо Рамон ми се обади в два през нощта, помоли ме да съобщя на дъщерите на Пратс и ми каза, че с майка ми са напуснали дома си и се укриват на тайно място. На другия ден взех самолет за Буенос Айрес в една необикновена мисия слепешката, защото дори не знаех къде да ги търся. На летището срещу мен се зададе много висок мъж, хвана ме под ръка и почти ме завлече до една черна кола, чакаща на изхода. „Не се бой, приятел съм“, ми каза на испански със силен немски акцент, а в сините му очи се четеше такава доброта, че му повярвах. Беше чех, представител на Обединените нации, който търсеше начин да отведе родителите ми на по-сигурно място, където дългата ръка на терора не можеше да ги стигне. Заведе ме да ги видя в апартамент в центъра на града и там ги заварих спокойно да се приготвят за бягство. „Виж на какво са способни тези убийци, дъще, трябва да се махнеш от Чили“, отново ме помоли майка ми. Не можехме дълго да останем заедно, те едва успяха да ми разкажат за случилото се и да ми дадат наставления; още същия следобед чешкият приятел успя да ги изведе от страната. Сбогувахме се с отчаяна прегръдка, не знаейки дали отново ще се видим. „Продължавай да ми пишеш всеки ден и пази писмата, докато се намери адрес, на който да ми ги изпратиш“, ми каза мама в последния момент. Закриляна от високия синеок мъж, аз останах в града, за да опаковам мебели, да платя сметки, да върна апартамента, нает от родителите ми, и да получа разрешение да отведа швейцарското куче, което след бомбата, избухнала в посолството, беше вечно отнесено. Това животно се превърна в единствената компания на Грани, когато се наложи всички останали да я изоставим.