— Вземи, пиши за отдушник, ако не го сториш, ще умреш от мъка, горкичката ти.
— Не мога, Кармен, нещо в мен се разби на малки късчета, може би никога повече няма да пиша.
— Напиши писмо на Паула… Ще узнае какво се е случвало, докато е спяла.
Така намирам занимание в празните мигове на този кошмар.
Ще знаеш ли, че съм ти майка, когато се събудиш, Паула? Роднините и приятелите не ни изоставят; следобед идват толкова посетители, че заприличваме на индианско племе; някои идват от много далеч, остават няколко дни тук и после се връщат към нормалния си живот; дори баща ти, който е преполовил строежа на някаква сграда в Чили, трябваше да се върне там. През седмиците, когато споделяхме болката в коридора на изгубените следи, отново си спомних хубавите моменти от нашата младост, дребните сръдни постепенно се изтриха и се научих да ценя Майкъл като стар и верен приятел, изпитвам към него трайно уважение без изблици, трудно ми е да си представя, че някога сме се любили или че в края на връзката ни дори го бях намразила. Няколко приятелки и брат ми Хуан пристигнаха от Съединените щати, чичо Рамон — от Чили, а бащата на Ернесто — направо от амазонската джунгла. Николас не може да пътува — визата му не позволява после да се върне обратно в Съединените щати, а и не може да остави Селия и детето сами, но така е по-добре, предпочитам брат ти да не те вижда, както си сега. Също и Уили, който прекосява океана на всеки две-три седмици, за да прекара неделята с мен и да се любим като за последен път. Отивам да го посрещна на летището, за да не губя и минутка с него; виждам го да се задава с количката с куфари, извисява се една глава над останалите, сините му очи жадно ме търсят в тълпата, лицето му грейва в усмивка, щом ме зърне там долу, затичваме се един към друг и усещам как ме повдига в здравата си прегръдка, вдъхвам мириса на коженото му яке, усещам бодящото докосване на двайсетчасовата му брада и устните, впити в моите, а сетне пътуваме в таксито и аз съм сгушена под ръката му, ръцете му с дълги пръсти ме разпознават, а гласът му шепне в ухото ми на английски: „Боже Господи, колко ми липсваше, колко си отслабнала, какви са тези кокали“, и изведнъж си спомня защо сме разделени и с променен глас ме пита за теб, Паула. Вече повече от четири години сме заедно и продължавам да изпитвам към него същата необяснима алхимия от първия ден, могъщо привличане, което времето е обогатило с други чувства, но което продължава да бъде основната субстанция на нашата връзка. Не знам каква е тя и как да я определя, защото не е само сексуална, както мислех в началото; той твърди, че сме двама борци, движени от един и същи вид енергия, и че заедно сме силни, колкото летящ с шеметна скорост влак. „Можем да постигнем всичко, заедно сме непобедими“, казва. И двамата вярваме, че другият е зад нас и ни брани в тил, че не изменя, не лъже, опора е в моменти на слабост, поема кормилото, ако другият изгуби посоката. Мисля, че има и духовен елемент; ако вярвах в прераждането, бих казала, че кармата ни е да се срещаме и обичаме във всеки следващ живот, но и затова още няма да ти говоря, Паула, защото ще те объркам. В тези срещи набързо се смесват желание и тъга, вкопчвам се в тялото му, търсейки наслада и утеха — две неща, които този изстрадал мъж умее да дава, но твоят образ, дъще, потънала в смъртоносен сън, се врязва в нас и целувките ни се вледеняват.