Вечер параклисът в болницата едва се осветява от свещи, запалени за обет. Вчера заварих там Ернесто и баща му, хванали главите си в ръце, със съкрушени широкоплещести гърбове, и не посмях да се доближа. Много си приличат — и двамата са едри, мургави и твърди, с мавърски черти и походка, обединяваща мъжественост и благородство в рядко срещана смес. Бащата има изпечена от слънцето кожа, много къса посивяла коса и дълбоки бръчки като белези от нож, които говорят за приключенията му в джунглата и за четирийсет години живот сред природата. Изглежда непоклатим и точно затова толкова се трогнах, като го видях коленичил. Превърнал се е в сянка на сина си, не се отделя от него, така както мама е непрекъснато с мен; придружава го на тренировките по айкидо, извежда го сред полето в продължение на часове, докато и двамата не се почувстват изтощени. „Трябва да изразходваш енергия, в противен случай ще експлодираш“, му казва. Мен ме води в парка, когато е ясно, кара ме да сядам с лице към слънцето, казва ми да затворя очи, да усетя топлината му по кожата си и да се вслушам в звуците на птичата песен, водата, далечното улично движение, та дано се успокоя. Едва узнал за заболяването на снаха си, долетя от дебрите на амазонските джунгли, за да е до своя син; не обича градовете и оживените населени места, задушава се в болницата, хората го смущават, снове напред-назад из коридора на изгубените следи с тъжното нетърпение на звяр в клетка. „По-храбра си и от най-големия мъж сред мъжете, Исабел“, ми казва със сериозен вид и зная, че това е най-ласкавото мнение, което може да има за мен този мъж, свикнал да убива змии с мачетето си.
Лекари от други болници идват да те видят, никога не са се сблъсквали с толкова сложен случай на порфирия, ти се превръщаш в клиничен пример и се боя, че ще се прочуеш в медицинските книги; болестта те повали като гръм, нищо не пожали. Единствено мъжът ти се държи спокойно, всички останали сме изпълнени с ужас, но и той говори за смърт и за други, още по-страшни последици.
— Без Паула нищо няма смисъл, нищо не си струва труда, откакто тя затвори очи, светлината в този свят угасна — казва той. — Господ не може да ми я отнеме, защо тогава ни събра? Имаме още толкова живот да изживеем заедно! Това е жестоко изпитание, но ще го преодолеем. Добре се познавам, знам, че съм създаден за Паула и че тя е родена за мен, никога няма да я изоставя, никога няма да обичам друга, ще я закрилям и винаги ще се грижа за нея. Хиляди неща могат да се случат, болестта и смъртта могат физически да ни разделят, но нашата участ е да се съберем и да бъдем заедно във вечността. Мога да почакам.
— Ще се възстанови напълно, Ернесто, но оздравяването ще е бавно, подготви се. Ще си я отведеш у дома, сигурна съм. Представяш ли си този ден?
— Непрекъснато мисля за това. Ще изкача трите етажа, носейки я на ръце… Ще напълня апартамента с цветя…
Нищо не го плаши, смята, че е твой духовен другар, недосегаем за превратностите на живота и смъртта, не го тревожи неподвижното ти тяло, нито отсъстващият ти ум, казва ни, че е във връзка с душата ти, че го чуваш, че го чувстваш, че се вълнуваш и че не вегетираш, както показват апаратите, за които си свързана. Лекарите скептично свиват рамене, но сестрите се трогват от тази твърдоглава любов и понякога го пускат при теб в непозволени часове, защото са установили, че вземе ли ръката ти, знаците на монитора се променят. Вероятно силата на чувствата може да се измерва със същите апарати, които бдят за сърдечната дейност.
Още един ден в очакване и един ден по-малко надежда. Още един ден в мълчание и един ден по-малко живот. Смъртта свободно се движи из коридора и моята задача е да я отвличам, за да не намери твоята врата.
— Колко дълъг и объркан е животът, мамо!
— Ти поне можеш да го опишеш и да се помъчиш да го разбереш — отвръща тя.