— Харесва ми този младеж, ще подобри семето ни — засмя се дядо, когато най-сетне признах, че се обичаме.
В понеделник смъртта те сграбчи, Паула, дойде и те беляза, ала се срещна с майка ти и баба ти и този път се оттегли. Не се признава за победена и се навърта край теб, шумолейки с вятъра на черните си дрипи и подрънквайки кости. Ти се озова в отвъдното за няколко минути и никой всъщност не може да си обясни как и защо се върна. Никога не те бяхме виждали толкова зле — изгаряше в треска, ужасяващо гъргорене излизаше от гърдите ти, провиждаше се бялото на очите ти иззад притворените клепачи, в един миг напрежението сведе жизнената ти енергия почти до нула, включиха се алармите на мониторите и залата се изпълни с хора, всички се засуетиха край теб и забравиха за нас; затуй присъствахме на мига, в който душата излиташе от тялото ти, а в това време ти инжектираха лекарства, подаваха ти кислород и се мъчеха да задвижат отново изчерпаното ти сърце. Донесоха някакъв апарат и започнаха да ти въздействат с електрически ток — колко ужасяващо пробягваше по тялото ти и те караше да подскачаш в леглото. Чувахме заповеди, пресипнали гласове и тичане. Дойдоха още лекари с нови апарати и спринцовки, колко ли безкрайни минути трябваше да изминат, на нас ни се сториха като нескончаеми часове. Не можехме Да те видим, закриваха те телата на тези, които се суетяха край теб, но съвсем ясно различихме твоята тревожност и тържествуващото дихание на смъртта. В един момент трескавата суматоха внезапно замръзна като на снимка и тогава долових приглушения шепот на мама, която те призоваваше да се бориш, дъще, заповядвайки на сърцето ти да продължава да бие заради Ернесто, заради ценните години живот, които чакаха да бъдат изживени, заради доброто, което тепърва можеше да посееш. Времето спря в часовниците, зелените криви и върхове по екраните на апаратите се превърнаха в прави линии и бръмчене на дълбоко отчаяние замести писъка на алармите. Някой каза „повече нищо не може да се направи…“ друг глас добави „отиде си“, хората се отдръпнаха, някои си тръгнаха и ние те видяхме безжизнена и бледа, като мраморно момиче. Тогава усетих ръката на мама в своята, тя ме побутваше напред и ние пристъпихме към ръба на леглото ти и без нито една сълза ти отдадохме целия запас от нашата сила, цялото здраве и крепкост на нашите най-потайни гени на баски мореплаватели и на непокорни индианци и мълком призовахме всички известни и непознати богове, добрите духове на нашите прадеди и чудодейните сили на живота да се притекат за твоето спасение. Призивът ни беше толкова силен, че от петдесет километра разстояние Ернесто го усети ясно като камбанен звън, узна, че се търкаляш към пропаст, и се втурна към болницата. Междувременно въздухът край леглото ти се вледеняваше, времето се объркваше и когато часовниците отново започнаха да отмерват секундите, за смъртта вече беше късно. Победените лекари се бяха оттеглили, а сестрите се готвеха да изключат системите и да те покрият с чаршаф, когато един от магическите екрани въздъхна и своенравната зелена линия започна да се къдри, оповестявайки завръщането ти към живота. „Паула!“, мама и аз те викахме в един глас, сестрите повтаряха нашия вик и залата се изпълни с твоето име.